Определение № 9713 от 07.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9996/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на П. И. И. от [населено място], подадена чрез процесуалния представител адв. Петрова, срещу определение № 11217 от 28.08.2026 г., постановено по адм. дело № 2202/2026 г. по описа на Административен съд – Варна, с което е оставена без разглеждане исковата му молба срещу директора на Дирекция „Управление на сигурността и контрола на обществения ред“ при Община Варна, с искане на основание чл. 256 от АПК да се осъди ответника да извърши дължимите фактически действия по разглеждане на депозирания сигнал за извършване на проверка на строеж, осъществяващ се в имот с идентификатор 10135.2520.7439 в СО „Траката“, да бъде съставен констативен акт по чл. 224а, ал. 2 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, който да установи липса на адекватни отводнителни мерки и наводняване и увреждане на имота на И., да се издаде заповед за спиране на строителството и забрана до строежа до отстраняване на причините довели до увреждането, както и е прекратено производството по делото. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност и необоснованост на определението, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон. Претендира се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – директор на Дирекция „Управление на сигурността и контрола на обществения ред“ /“УСКОР“/ при Община Варна, чрез процесуалния си представител юрк. Радуилова, в приложено по делото писмено възражение изразява становище за неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна. За да постанови оспореното определение Административен съд – Варна е приел, че в подадената искова молба срещу незаконосъобразно бездействие на директора на Дирекция „УСКОР“ при Община Варна е недопустима. Прието е от съда още, че противно на поддържаното от ищеца, задължението на кмета или упълномощено от него лице, да извърши проверка и да издаде констативен акт по чл. 224а, ал. 2 от ЗУТ и заповед по чл. 224а, ал. 1 от ЗУТ представлява задължение за издаване на индивидуален административен акт, а не за извършване на фактическо действие. Това задължение предполага формиране на властническо волеизявление и постановяване на акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, поради и което защитата срещу подобно бездействие не се реализира чрез иск по чл. 256, ал. 1 и ал. 2 от АПК. Определението е правилно. Разпоредбите на чл. 256, ал. 1 и ал. 2 от АПК регламентират оспорването на фактически действия и бездействия на административните органи, допуснати при изпълнение на административните им правомощия и дейност. За да е налице приложимост на реда на защита по чл. 256 от АПК, задълженията за извършване на фактически действия трябва да произтичат пряко от правна норма, при настъпване на определен юридически факт, т. е. за органа следва да е налице произтичащо пряко от нормативен акт задължение за извършване на определено фактическо действие. Предметът на защита следва да е насочен срещу задължение на административния орган да извърши дължими по закон действия, т. е. действия по изпълнение на своите законни правомощия, които той не извършва. Следователно, необходимо е наличие на такова административно правоотношение, при което да е налице защитимо от закона субективно право, което да може да бъде реализирано директно по силата на правна норма чрез съответстващо му действие от страна на административен орган, без да е необходимо издаване на индивидуален административен акт. Правната възможност на гражданите и организациите за защита по реда на чл. 256 от АПК е създадена и се отнася само за случаите, когато те са извън производство по издаване на индивидуален или общ административен акт. В настоящия случай правилно първоинстанционният съд е приел, че търсената от жалбоподателя защита по реда на чл. 256, ал. 1 от АПК срещу бездействие на директора на Дирекция „УСКОР“ при Община Варна да извърши фактически действия, свързани с извършване на проверка на извършващи се в нарушение на строителните правила строително-монтажни работи в съседен имот и съставяне на констативен акт, във връзка с подаден сигнал от П. И. с искане за спиране на строежа, не попада в приложното поле на чл. 256 от АПК. Това е така, тъй като за административния орган не е налице законово задължение да извърши конкретно действие - проверка, респ. да образува административно производство по сигнал за строителство, извършващо се в нарушения по смисъла на чл. 224, ал. 1 от ЗУТ. При упражняване на правомощията си по чл. 224а от ЗУТ, компетентният административен орган няма регламентирано задължение за произнасяне в определен срок и започване на производство по установяване на предпоставките по ал. 1 на чл. 224а от ЗУТ, като органът не е обвързан от наличието или липсата на сигнал за такова строителство - той действа служебно. Ето защо, в случая не са налице конкретни действия, произтичащи пряко от нормативен акт, които органът не е извършил, поради което и редът за защита по чл. 256 от АПК е неприложим. Правилен е и извода на първоинстанционния съд, че непредприемането на действия по установяване на строеж, който се извършва в нарушения по смисъла на чл. 224, ал. 1 от ЗУТ и неиздаването на заповед по чл. 224а, ал. 1 от ЗУТ не е фактическо, а правно действие, поради и което защитата по реда на чл. 256 от АПК в случая е изначално недопустима. В тази връзка следва да се има предвид също така, че фактическите действия, доколкото се осъществяват в хода на разглежданото производство – спиране на строеж, нямат самостоятелен правно значим характер, тъй като са част от динамичен фактически състав и се „поглъщат“ от актовете, които поставят началото или завършват процедурата. Следователно, както правилно е приел административният съд, предявеният иск по чл. 256 от АПК се явява недопустим, което води до недопустимост и на образуваното по него съдебно производство. С оглед на горното определението следва да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно. По изложените съображения и на основание чл. 236, във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,