Определение № 602 от 17.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2478/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Маверик груп“ АД със седалище в [населено място], представлявано от изпълнителния директор К. К., срещу разпореждане № 50388 от 26.09.2022 г. на съдията - докладчик по ч. т. д. № 884/2022 г. на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, с което е оставена без уважение молбата на „Маверик груп“ АД за освобождаване от внасяне на държавна такса по подадена от дружеството частна жалба вх. № 6708/09.08.2022 г. В частната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното разпореждане като неправилно и за уважаване на молбата за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса в размер на 15 лв. Частният жалбоподател поддържа, че разпореждането е постановено в противоречие с принципа за ефективност по чл.4, § 3 от Договора за ЕС, с гарантираното от чл.6, § 1 ЕКПЧОС право на справедлив процес, с практиката на ЕСПЧ и на Съда на ЕС, според която националните процесуални разпоредби във връзка с дължимите държавни такси правят невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на частноправните субекти от правото на ЕС, поради което при прилагането им следва да се отчете за какво се дължи таксата, нейния размер и дали тя е непреодолима пречка за достъпа до правосъдие. Излага оплаквания, че в конкретния случай не е извършена преценка на посочените критерии и на въздействието на извънредното положение във връзка с разпространението на Ковид-19 върху дейността на дружеството, което е от значение за извода дали внасянето на държавна такса съставлява непреодолимо препятствие за достъпа до правосъдие. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но по същество е неоснователна. С определение № 276 от 05.07.2022 г. по ч. т. д. № 884/2022 г. състав на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, е оставил без разглеждане частна касационна жалба на „Маверик груп“ АД срещу определение № 648 от 03.03.2021 г. по в.ч.гр.д.№ 3856/2020 г. на Софийски апелативен съд. В срока за обжалване на определението е подадена частна жалба вх. № 6708/09.08.2022 г., която е оставена без движение с указания за представяне на доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 15 лв. На 19.09.2022 г. по делото е постъпила молба от „Маверик груп“ АД с искане за освобождаване от задължението за внасяне на такса на основание чл. 83, ал.2 ГПК. С обжалваното разпореждане № 50388/26.09.2022 г. съдията - докладчик от Първо отделение на Търговска колегия при ВКС е оставил молбата на „Маверик груп“ АД за освобождаване от такса без уважение, след като е преценил, че не са налице основания за освобождаване на дружеството от заплащане на такса в минимално предвидения за всички възможни нормативно определени държавни такси в производствата по ГПК размер от 15 лв. В мотивите към разпореждането е анализирана трайната практика на ВКС, съобразена с практиката на Съда на ЕС, относно освобождаването от държавна такса на юридически лица и са обсъдени подробно изведените в нея критерии за преценка дали внасянето на таксата ще представлява непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Като е съобразил размера на дължимата такса - 15 лв., както и обстоятелството, че дружеството - жалбоподател не е обявено в несъстоятелност, а и при отчитане отсъствието на доказателства за твърдяното неблагоприятно въздействие на пандемията от Ковид 19 върху дейността на дружеството, съдията - докладчик е счел, че заплащането на държавна такса от 15 лв. не съставлява непреодолимо препятствие на гарантираното от ЕСПЧ и ХОПЕС право на достъп до съд и поради това е оставил молбата на основание чл. 83, ал.2 ГПК без уважение. Обжалваното разпореждане е правилно. В разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК е предвидена процесуална възможност за освобождаване от задължение за внасяне на държавни такси по граждански дела на физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да заплатят изцяло или частично дължимата такса. Действащото в Република България законодателство не урежда аналогично на предвиденото в чл.83, ал.2 ГПК основание за освобождаване от държавна такса на юридическите лица и конкретно на търговските дружества - страни в гражданския процес. В практиката на ВКС /определение № 285/05.07.2019 г. по ч. т. д. № 1234/2019 г. на I т. о., определение № 193/24.04.2019 г. по ч. т. д. № 810/2019 г. на I т. о., определение № 141/20.02.2019 г. по ч. т. д. № 52/2019 г. на II т. о., определение № 122/12.02.2019 г. по ч. т. д. № 114/2019 г. на II т. о., определение № 427/13.11.2020 г. по ч. т. д. № 1925/2020 г. на I т. о., определение № 170/15.04.2020 г. по ч. т. д. № 209/2020 г. на ІІ т. о., определение № 524/30.07.2019 г. по ч. т. д. № 908/2019 г. на ІІ т. о. и др./ е възприето разрешението, че според гарантираното с чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите - членки свободен избор на средства за постигане на тази цел; Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, освен ако не се касае за спор относно нарушаване на правото на Европейския съюз; Когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет спор за нарушаване правото на ЕС или искът/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните законови хипотези, предвиждащи освобождаване от държавна такса, внасянето на държавна такса се дължи предварително предвид общото правило на чл.71, ал.1, изр.1 вр. чл.73, ал.3 ГПК, тъй като по силата на изричната разпоредба на чл.83, ал.2 ГПК съдът може да освободи от държавна такса поради липса на достатъчно средства за заплащането й само страна - физическо лице. Правната възможност юридическо лице да бъде освободено от заплащане на държавна такса по водено от/срещу него дело извън изрично предвидените в закона случаи е обсъждана в практиката на Европейския съд по правата на човека, който се е произнесъл с решения /напр. решение от 24.12.2009 г. по дело „Агромодел“ ООД срещу България, решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Populare срещу Полша, решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic - CATV срещу Полша/, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, в т. ч. и финансови, когато става дума за изискването да се плати на гражданските съдилища държавна такса и само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл.6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така, че правото на достъп да не накърнено в самата си същност; Факторите, които се преценяват от гледна точка на тази съразмерност, са размер на таксите според специфичните за случая обстоятелства, платежоспособност на юридическото лице, стадий на производството, в който е наложено ограничението във връзка с таксата. В подобен смисъл е и произнасянето на Съда на ЕС в решение от 22 декември 2010 по дело С - 279/09, определение от 13.06.2012 г. по дело С-156/12, решенията по дела С-69/14 и С-571/16, в които е прието, че „принципът на ефективна съдебна защита, закрепен в член 47 на Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкува в смисъл, че не се изключва възможността юридически лица да се позоват на него и че предоставената в приложение на този принцип помощ може да обхваща по-специално освобождаването от авансово плащане на разноски във връзка с производството и/или съдействие от адвокат; В това отношение националният съд трябва да провери дали условията за предоставяне на правна помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата му същност, дали са насочени към постигане на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел; В рамките на тази преценка националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото; За да прецени пропорционалността, националният съд може да вземе под внимание разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие; Националният съд може по-специално да вземе под внимание положението на юридическите лица, най - вече правноорганизационната им форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата”. Цитираната практика е съобразна от съдията - докладчик по ч. т. д. № 884/2022 г., постановил обжалваното с частната жалба разпореждане. От мотивите към разпореждането е видно, че съдията - докладчик се е придържал към възприетите от Съда на ЕС критерии и след преценка на факторите, които имат значение за основателността на подадената молба, правилно е приел, че в конкретния случай търговското дружество - частен жалбоподател не е обосновало наличието на основание за освобождаване от задължението за заплащане на дължимата държавна такса в размер на 15 лв. Настоящият състав на ВКС споделя изцяло извода в разпореждането, на първия състав, че заплащането на държавна такса в минималния за всички производства по ГПК размер от 15 лв. не съставлява непреодолимо препятствие за гарантирания от ЕСПЧ и ХОПЕС право на достъп до съд. Частният жалбоподател е търговец и доколкото не твърди и няма доказателства да се намира в производство по несъстоятелност, би следвало по правило да осъществява присъщата за всеки търговец стопанска /търговска/ дейност и да реализира приходи от нея, позволяващи му да покрие разхода за държавна такса на стойност 15 лв. Твърденията в молбата за освобождаване от такса, наведени и в частната жалба, че дружеството е финансово затруднено да заплати таксата поради неблагоприятното отражение на пандемията от Ковид 19 върху търговската му дейност, не са подкрепени с никакви доказателства, а препращането към чл.155 ГПК във връзка с тяхното доказване е правно несъстоятелно. Дори тези твърдения да са верни, нелогично е да се поддържа, че действащо търговско дружество не разполага с 15 лв., за да заплати дължимата държавна такса във връзка с подадена от него частна жалба. Както правилно е отбелязано в мотивите към обжалваното разпореждане, частният жалбоподател не твърди, че физическите лица- акционери не могат да осигурят средства за заплащане на таксата. Освобождаването от внасяне на държавна такса на юридически лица - страни в гражданския процес, е допустимо по изключение, когато от доказателствата по делото може да се направи обоснован извод, че страната не разполага с достатъчно парични средства за заплащане на таксата и не може да ги набави, за да реализира гарантираното й право на достъп до съд. В случая не може да се направи извод в този смисъл, поради което отказът за освобождаване на жалбоподателя от внасяне на дължимата в производството по ч. т. д. № 884/2022 г. на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, държавна такса в размер на 15 е законосъбразен. По изложените съображения обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,