Определение № 840 от 27.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12003/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на С. Г. Р. от гр. Варна, подадена чрез адв. М. Николова, против определение № 11525/23.10.2025 г., постановено по адм. д. № 2111/2025 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е оставена без разглеждане жалбата й против мълчалив отказ на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Бургас да се произнесе по заявление от 22.07.2025 г. и е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че съдът неправилно е приел, че жалбата е подадена срещу акт, който не подлежи на обжалване. Иска да се отмени обжалваното определение. Ответникът - Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Бургас не е взел становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на Шесто отделение, намира, че частната жалба, като подадена в срок и от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея акт, е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното определение Административен съд - Варна е оставил без разглеждане жалбата, подадена от С. Г. Р. срещу мълчалив отказ на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Бургас да се произнесе по заявление от 22.07.2025 г. и е прекратил производството по делото на основание чл. 159, т.1 от АПК. За да постанови обжалваното определение, първоинстанционният съд, след анализ на разпоредбите на чл. 9, ал. 1 и ал. 2, чл. 24 и чл. 18, ал.2 и ал.4 от Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето /ППЗЗДет./ и чл. 21, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ЗЗДет. е приел, че заявлението на Р., с което е поискала внучката й С. К. К., която живее и се отглежда от майка й в гр.Бургас, да бъде настанена в нейното семейство и да полага временно грижи за нея, не поражда нормативно задължение за издаване на акт от страна на Директора на ДСП-Бургас, поради което не е формиран мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 от АПК. Допълнително е посочил, че по подаденото заявление, в ДСП-Варна е получено писмо от Директора на ДСП-Бургас, в което е посочено, че не са идентифицирани нови рискове за детето и няма основание за промяна на приложената мярка за закрила, което писмо е с уведомителен характер, поради което не са налице и предпоставките на чл.24 от ППЗЗДет., за да се приеме, че е формиран мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 от АПК. Определението е валидно, допустимо и правилно. Законосъобразен се явява изводът на първоинстанционния съд, че непроизнасянето на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Бургас по заявлението на Р., с което е поискала внучката й С. К. К., която живее и се отглежда от майка й в гр.Бургас, да бъде настанена в нейното семейство и да полага временно грижи за нея, не формира мълчалив отказ като годен предмет на съдебен контрол. Мълчаливият отказ по смисъла на чл. 58, ал.1 АПК представлява законно презумирано отрицателно волеизявление от страна на компетентния административен орган по отправено до него искане за издаване на административен акт с конкретно предвидено съдържание. За да се определи непроизнасянето /бездействието/ на административен орган като мълчалив отказ, е необходимо да е налице редовно и допустимо искане, за органа да е налице нормативно установена компетентност да реши съответния въпрос и в законово установения срок същият да не се е произнесъл. При липсата на задължение за произнасяне по искането, непроизнасянето /бездействието/ на административния орган не представлява мълчалив отказ, тъй като срок за това по чл. 57 АПК въобще не започва да тече. По аргумент от предписанието на чл. 4, ал. 1 АПК, административните органи действат само в рамките на своята компетентност. По тази причина не може да бъде субект на мълчалив отказ орган, който не е овластен да издаде изричен такъв, т. е. не е законно овластен да се произнесе в определен срок с властническо волеизявление по искането, с което е сезиран. Именно тази хипотеза е налице в случая. Спецификата на процесното по делото производство, регламентирано в Закона за закрила на детето и Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето, обуславя извод, че не е налице нормативно задължение по подаденото заявление да се постанови задължително административен акт. Нещо повече преценката във връзка необходимостта от предприемането на мерки за закрила на детето е предоставена в патримониума на компетентния орган. Предвид изложените съображения обжалваното определение като правилно следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2 във връзка с чл. 236 от АПК Върховният административен съд, състав на Шесто отделение