Определение № 204 от 19.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 635/2014 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма], [населено място] срещу определение № 45 от 13.01.2014 г. по в. т. д. № 1526/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение подадената от същото дружество молба за изменение на постановеното по делото решение № 1835 от 10.10.2013г. в частта за разноските. В частната жалба се поддържа, че решаващият състав неоснователно е преценил за недоказано заплащането на адвокатско възнаграждение, като не е съобразил представената по делото фактура, удостоверяваща факта на реално плащане. Ответникът по частната жалба – [фирма], [населено място] – не заявява становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество – същата е неоснователна. За да остави без уважение молбата на [фирма], [населено място] за допълване на постановеното по делото решение чрез присъждане на претендираните разноски в размер на 10 404.28 лв., въззивният съд е приел, че по отношение на разноските за заплатена държавна такса и вещо лице искането е неоснователно, тъй като такива са присъдени на страната още с първоинстанционното решение, а по отношение искането за присъждане на адвокатско възнаграждение – че представената фактура не представлява годен документ за извършено плащане. Настоящият състав намира този извод за правилен. Приетата във въззивното производство фактура № 1 от 15.04.2013 г. отразява единствено факта, че [фирма] дължи на адвокат А. Т. заплащане на адвокатско възнаграждение по т. д. № 1526/2013 г. В същата е отразено, че заплащането следва да се извърши „в брой” на датата на съставяне на фактурата, но без да е посочено изрично, че сумата е платена, т. е. не е доказано действителното извършване на разноските, което е задължително условие за присъждането им съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това, дори и да се приеме, че уговореното адвокатско възнаграждение е платено, молбата за присъждането му в полза на ищеца е неоснователна. В чл. 3 на представеното споразумение от 29.10.211 г. към договор за финансов лизинг №[ЕИК] е посочено, че възнаграждението на адвокат А. Т. за водене на делото ще се заплаща от неучастващия в него лизингополучател [фирма], като [фирма], [населено място] не дължи заплащане на каквито и да е разноски във връзка с водене на гражданското дело или заплащането на адвокатското възнаграждение. Следователно, в случая разноските за адвокатско възнаграждение не са направени от ищцовото дружество и поради това такива не му се дължат. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение