Определение № 1079 от 07.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2077/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Подадена е частна жалба от „Ню Лего“ ЕООД, чрез адв. К. Т., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 447/09.07.2024 г., постановено по в. т. д. № 181/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 5 с-в, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на частния жалбоподател за изменение на въззивно решение № 268/23.04.2024 г. в частта му за разноските – за неприсъждане, респ. за намаляване на определените на ответната страна съдебни разноски, представляващи уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред първоинстанционния и въззивния съд. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане на релевирания в молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК правен довод за уговаряне в процесните мандатни договори (договорите за правна защита и съдействие пред двете съдебни инстанции) на взаимно изключващи се клаузи по отношение на заплащането на адвокатските възнаграждения, апелативният съд необосновано е приел, че ответната страна е представила надлежни доказателства, установяващи сторените разноски по делото за осъщественото процесуално представителство. От друга страна, счита, че апелативният съд не е съобразил както действителната правна и фактическа сложност на делото, така и реално извършените от процесуалния представител на ответника процесуални действия по защита на интереса на страната пред въззивния съд, като не е следвало да бъде взет предвид минималният размер на адвокатските възнаграждения, установени в Наредба № 1/2004 г. Ответникът по частната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който изразява становище за нейната неоснователност. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е приел, че с въззивното решение изцяло е отменено първоинстанционното решение, вследствие на което е отхвърлен предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 99 ЗЗД за заплащане на заместващо обезщетение за причинените на цедента неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие - в размер на сумата от 62000 лв. Съобразно изхода на правния спор, предмет на въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК апелативният съд е присъдил в полза на ответника сумата от 6750 лв. с ДДС - заплатено адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство в първоинстанционното производство, респ. сумата от 6000 лв. с ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство във въззивното производство, като е оставил без уважение своевременно релевираното на основание чл. 78, ал. 5 ГПК възражение за прекомерност на техния размер. При преценка на основателността на това възражение въззивният съд е съобразил, че предявеният иск е с цена от 62000 лв., поради което уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС за осъщественото процесуално представителство на ответника – за двете съдебни инстанции, съответства на установените в Наредба № 1/2004 г. минимални адвокатски възнаграждения – съобразно материалния интерес минималното адвокатско възнаграждение възлиза на сумата от 6732 лв. с ДДС. Счел е, че съгласно разясненията, дадени в решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, националният съд не е обвързан от размера на установените в националното законодателство минимални адвокатски възнаграждения, поради което трябва да съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото, вкл. и реално извършената работа по предоставената правна защита и съдействие. Съобразявайки както материалния интерес на правния спор пред двете съдебни инстанции – в размер на 62000 лв., така и действителната правна и фактическа сложност на делото, въззивният съд е обосновал правното съждение, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото пред двете съдебни инстанции процесуално представителство на ответника съответства на минималните адвокатски възнаграждения, регламентирани в НМРАВ. В представените пред двете съдебни инстанции договори за правна защита и съдействие, сключени между ответника и адв. М. Г. от САК, страните по тези мандатни правоотношения са удостоверили правнорелевантното обстоятелство, че уговорените адвокатско възнаграждения са „платени авансово изцяло в брой“. Следователно, това признание на адвоката (кредитора) представлява разписка по смисъла на чл. 77, ал. 1 ЗЗД, доказваща изпълнението на паричното задължение по тези договори (в този смисъл са и разясненията по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК). При тълкуване на действителната обща воля на страните по тези мандатни правоотношения съобразно нормативните изисквания, предписани в чл. 20 ЗЗД, настоящият съдебен състав счита, че уточнението в тези договори, че „при неплащане в срок на възнаграждението и/или разноските адвокатът има право да се снабди със заповед за изпълнение по реда на чл. 37 от Закона за адвокатурата“, не е годно да опровергае признанието на адвоката за изпълнение от неговия доверител на паричното задължение за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение. Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При надлежно релевирано възражение за прекомерност на заплатеното от ответната страна адвокатското възнаграждение и съобразно нормативните изисквания по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за причинените имуществени вреди на ответната страна при не/основателно образувано съдебно производство за защита на предявени лични или имуществени права по гражданско/търговско правоотношение (арг. чл. 2, предл. 1 ГПК). Над този разумен размер страната, която незаконосъобразно е предизвикала съдебен спор, не отговаря, тъй като би се достигнало до запретен от закона правен резултат - неоснователно обогатяване. Съгласно тълкувателните разяснения по т. 3 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, когато съдът е сезиран с възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. В конкретния казус исковото производство е образувано по предявен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 99 ЗЗД за заплащане на заместващо обезщетение за причинените на цедента неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие - в размер на сумата от 62000 лв. Пълномощникът на ответника е подал отговор на исковата молба и отговор на допълнителната искова молба, в които подробно е обосновал своите правни доводи за неоснователност на предявения срещу неговия доверител осъдителен иск, като с тях е поискал събиране на представените писмени доказателствени средства, участвал е в проведените пред СГС две о. с. з., в които са събирани доказателствата по делото, като в представената писмена защита по реда на чл. 149, ал. 3 ГПК е обосновал своите правни доводи относно доказателствената стойност на събраните по делото доказателства и въз основа на тази оценка е поддържал правен довод за неоснователност на предявения иск. Следователно, съобразно материалния интерес на делото, възлизащ на сумата от 62000 лв., правната и фактическата сложност на делото (необходимо е било да се преценява правното действие на двете последователни цесии на едно и също парично притезание) и действително осъществените процесуални действия от процесуалния представител на ответника уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред първоинстанционния съд в размер на сумата от 6750 лв. с ДДС отговоря на установените в чл. 78, ал. 5 ГПК нормативните изисквания за разумност на адвокатското възнаграждение – то отговаря на действителната правна и фактическа сложност на делото. Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на ответника, подадена от неговия пълномощник, в която подробно са обосновани поддържаните правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като е релевирано и доказателствено искане. В проведеното пред апелативния съд о. с. з. се е явил пълномощникът на въззивника, който е взел становище по основателността на предявения иск. Следователно, съобразно материалния интерес на делото, възлизащ на сумата от 62000 лв., правната и фактическата сложност на делото и действително осъществените процесуални действия от процесуалния представител на ответника уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред въззивния съд в размер на сумата от 6000 лв. с ДДС – отговоря на установените в чл. 78, ал. 5 ГПК нормативните изисквания за разумност на адвокатското възнаграждение – то отговаря на действителната правна и фактическа сложност на делото пред апелативния съд. Поради тези правни съображения частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение като правилно трябва да бъде потвърдено. Неоснователно е искането на ответника по частната жалба за присъждане на разноски за осъществена защита в настоящото частно производство. Съгласно разпоредбата на чл. 81 ГПК съдът се произнася по искането за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. Определенията по чл. 248 ГПК, включително тези, постановени по повод обжалване, нямат самостоятелен характер и значение на приключващи делото. Следователно, те не са измежду актовете по чл. 81 ГПК. Производството по чл. 248, ал. 1 ГПК е с несамостоятелен характер. В него се разрешава процесуалноправен спор относно основателността на молбата за изменение или допълване на вече постановен съдебен акт по чл. 81 ГПК, с който се разпределя отговорността за разноските. Трайно и последователно ВКС приема в своята практика, която се възприема и настоящия съдебен състав, че разноски в производство по чл. 248 ГПК не се присъждат – напр. определение № 77/10.01.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 2171/2024 г., I т. о., ТК; определение № 3186/29.11.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1924/2023 г., I т. о., ТК; определение № 97/25.03.2015 г. по т. д. № 987/2014 г. на I т. о., определение № 78/02.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1521/2018 г. на I г. о., определение № 216/17.17.2017 г. по гр. д. № 3648/2017 г. на III г. о.; определение № 769/15.12.2017 г. по ч. т. д. № 2696/2017 г. на II т. о. на ВКС и др. Тази практика изцяло се споделя от настоящия състав. Воден от горното, съдът