Определение № 60243 от 22.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 918/2021 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 пр. първо вр. с ал.1 т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. К. против определение № 100021/08.01.2021 г. по гр.д.№ 1/2021 г. на Бургаски апелативен съд, с което е оставена без разглеждане / в какъвто смисъл е диспозитива на определението „не приема за разглеждане „ / въззивната жалба на същата страна против решение № 38/14.07.2020 г. по т.д.№ 82/2020 г. на Окръжен съд – Сливен. Жалбоподателят оспорва правилността на атакуваното определение, като счита, че мотивите на съда, постановил съдебния акт по частичен иск, решаващи относно пълния размер на дължимото обезщетение, наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, имат силата на пресъдено нещо относно обуславящите за формирането им факти и са обвързващи за съда, който ще разглежда иска за остатъка от вземането, с което обуславя и правния си интерес от подаване на въззивната жалба, независимо от цялостното уважаване на частичния му иск. Страната счита, че в правопораждащите за материалното й право на обезщетение факти се включват не само тези от фактическия състав на деликта по чл.45 ЗЗД, но и тези, обуславящи определянето на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД, както и фактите относно собствения й принос за увреждането, предпоставящ приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД. Позовава се на задължителните указания в т.2 на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Жалбоподателят счита, че въззивната жалба е допустима и следва да се разгледа, като относима към обвързващите мотиви на първоинстанционното решение, които същият оспорва досежно определения общ размер на справедливо обезщетение за увреждането – 40 000 лева, вместо сочения от ищеца размер - 85 000 лева, както и за приетото съпричиняване от негова страна. Ответната страна – ЗАД „ОЗК Застраховане „ АД – оспорва частната жалба, основавайки се на уважаването на предявения частичен иск изцяло, независимо че споделя доводите на ищеца за обвързваща сила на пресъдено нещо на мотивите на постановеното първоинстанционно решение, относно размера на справедливото обезщетение, наличието на съпричиняване и степента му. Становището си извежда и от принципната недопустимост да се обжалват единствено мотивите на съдебния акт. Позовава се на определение по гр.д.№ 297/2006 г. на 5-членен състав на ВКС, според което правният интерес от обжалването се преценява в рамките на заявения петитум. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим,подлежащ на обжалване, като преграждащ упражняване потестативното право на въззивна жалба от страната, съдебен акт. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Ищецът М. К. е предявил частичен иск за сума от 25 500 лева, при заявен пълен размер на считаното за дължащо му се обезщетение за претърпени неимуществени вреди – 85 000 лева, с правно основание чл.432 ал.1 КЗ. Ответникът ЗАД „ОЗК Застраховане„ е оспорил размера на считаното за дължимо обезщетение, както и противопоставил възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец. Въз основа на събраните доказателства първоинстанционният съд е обосновал справедлив размер на обезщетението, на основание чл.52 ЗЗД, от 40 000 лева. Приел е за доказано и съпричиняване, определено в размер от 30 % и съответно с приспадането на сума от 12 000 лева /30 % от 40 0000/, дължимото общо обезщетение е определил на 28 000 лева. С оглед петитума на предявения иск – за по-малко от приетата от съда за дължима на това основание сума, същият е уважен изцяло - за 25 500 лева. Първоинстанционното решение е обжалвано и от двете страни, като ищецът оспорва правилността на изводите на съда за справедлив размер на дължимото в цялост обезщетение - 40 000 лева и приетото съпричиняване на вредоносния резултат. С тук атакуваното определение въззивният съд е счел въззивната му жалба за недопустима, поради липса на правен интерес. Посочил е, че обективните предели на силата на пресъдено нещо се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част, до пълния размер на вземането на ищеца на същото правно основание, може да се формира нова, различна СПН. Изрично е посочил, че пълния размер на паричното вземане не се установява със сила на пресъдено нещо в процеса по първо предявения частичен иск за същото, основавайки се на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Спорът се концентрира до това, спадат ли към правопораждащите факти за спорното субективно материално право – предмет на частичния иск за обезщетение за вреди – фактите, обуславящи наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, съответно – намаляване на дължимото обезщетение, на основание чл.51 ал.2 ЗЗД, както и фактите, определящи за пълния справедлив размер на дължимо обезщетение за вреди, в съответствие с принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, предвид приетото в т.2 от ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, че: Решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Така споделеният извод на ОСГТК на ВКС изхожда от понятията за предмет и основание на иска. Предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се индивидуализира чрез основанието и петитума. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича спорното материално право, т.е. правопораждащите юридически факти. Белезите, които индивидуализират материалното правоотношение и съответно субективното материално право, представляват обективните предели на СПН, а именно: юридическите факти от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право / в какво се състои то / и неговото правно естество/правна квалификация. При уважаване на частичния иск обективните предели на силата на пресъдено нещо /СПН/ обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти / юридическите факти, от които правоотношението произтича /, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъкът/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия, незаявен с предявения преди това частичен иск, обем. По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането, дали е възникнало и правната му квалификация. Независимо, че изхожда от правопораждащите факти, твърдени от ищеца, тълкувателното решение визира формираща се сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно право и като последица от съобразими факти, наведени с правоизключващи и правоунищожаващи възражения на ответника, за разлика от правопогасяващите и правоотлагащите му възражения. Вредата, като елемент от фактическия състав на деликта, последният – елемент от фактическия състав на застрахователната отговорност, за обезщетяване на вреди, на основание гражданската отговорност на водач на автомобил - съответно наличието на вреда, е правопораждащ за субективното материално право на ищеца, по иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ / отм. /, респ. чл.432 ал.1 КЗ, факт. Неимуществената вреда се съизмерява с търпимите болки и страдания, имащи обективно проявление, респ. също предявими с факти. Определянето на справедлив размер на дължимото обезщетение е резултат от съобразяване на тези факти, досежно съдържанието, интензитета и продължителността на обезщетимите вреди и по същество обективира признание за тяхното съществуване, като основание за пораждане правото на обезщетение в така определимия от съда, по справедливост, общ размер. Както се посочи по-горе, ответникът е длъжен да изчерпи правоизключващите си и правоунищожаващи възражения срещу правопораждащите за субективното право на ищеца факти, каквото правоизключващо / изцяло или за част от претендираното субективно материално право / е и възражението за съпричиняване на вредите от пострадалия, на основание чл.51 ал.2 ЗЗД. За да определи обезщетението за вреди по предявен частичен иск, съдът, независимо дали има предявени или не правоизключващи възражения от ответника, няма как да се произнесе относно правопораждащите за правото на обезщетение факти, посочени по-горе, частично, само до размера на претендираното с частичния иск. Той разглежда обхвата на понесените увреди и търпимите от тях болки и страдания в цялост и съобразно противопоставените от ответника възражения, с оглед определяне на точния паричен еквивалент, но ограничавайки уважаването на иска до размера по заявения петитум. Субективния елемент в процеса на оценяването, с оглед приложението на чл.52 ЗЗД, не може да бъде отделен от обективните факти, на които почива, за да се приеме, че предвид същия, крайният извод относно справедливия пълен размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не се отнася до правопораждащите за материалното право факти, респ. решението по частичния иск не формира сила на пресъдено нещо за този размер. Поради това, настоящият състав намира, че правно обоснован, вкл. от мотивите на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.дело № 3/ 2016 г. на ОСГТК на ВКС, е извод за формираща се сила на пресъдено нещо с решението по частичен иск за обезщетение за вреди относно пълния размер на дължимо, справедливо обезщетение за същите, вкл. за наличието на съпричиняване и размера му, съобразимо при определяне размера на обезщетението, с намаляването му, на основание чл.51 ал.2 ЗЗД.Съдът, сезиран с иск за остатъка от обезщетението ще се яви обвързан от преценката на съда, произнесъл се по частичния иск, относно полагащия се справедлив размер на обезщетението, с оглед установеното съдържание на вредите, както и относно наличието на съпричиняване и неговия размер, с оглед установените от предходния съд факти, относими към тази преценка. Независимо от преждеизложеното, обаче, не е налице правен интерес от подадената от ищеца въззивна жалба и същата правилно е оставена без разглеждане. Точно защото са правопораждащи за материалното субективно право, фактите, заявени от ищеца и относими към определяне справедлив размер на дължимото окончателно обезщетение, вкл. относимите към оспореното от него основание за намаляването му, поради съпричиняване, не са изключени от преценката на въззивния съд. Същият не е ограничен в произнасянето си до доводите на застрахователя - въззивник, а дължи формиране на вътрешното си убеждение и на основание тези факти и доказването им в процеса, аналогично на обхвата на дължимо от въззивния съд произнасяне по въззивна жалба срещу първоинстанционно решение, по предявен пълен / не частичен / иск, с оглед правния резултат от което правен интерес да жали има само едната страна. Последното не изключва от обхвата на съобразимите факти и обстоятелства, в съответствие с надлежно въведени в процеса твърдения, доводи и възражения, тези, въведени от страната, за която не е възникнало потестативно право на жалба, като напълно удовлетворена от правния резултат. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение