Определение № 93 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3875/2019 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Делото е образувано по частна жалба вх. № 15302/16.05.2019 г., подадена от С. Н. Ш. и А. Н. Ш., чрез адвокат Н. А., срещу определение № 706 от 8.04.2019 г. по гр. д. № 543/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на С. Ш. и А. Ш. по чл. 248 ГПК – за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта на присъдените на насрещните страни разноски в размер на 3 384 лв., представляващи заплатен адвокатски хонорар. Въззивният съд е приел в определението си по чл. 248 ГПК, че съгласно чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за представителство по дела за делба възнаграждението се определя съобразно интереса на представляваната страна според правилата на ал. 2 на същия член. Визирал е, че в случая с исковата молба е предявен иск за делба на четириетажна жилищна сграда в [населено място], като ищците С. Ш. и А. Ш. са посочили цена на иска си 76 000 лв. До първото съдебно заседание нито ответниците, нито съдът служебно е повдигнал въпрос за цената на иска, поради което същата се е стабилизирала по правилото на чл. 70, ал. 1 ГПК. На основание чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при тази цена на иска минималният размер на адвокатския хонорар е в размер на 2 810 лв., а не 600 лв., както считат С. Ш. и А. Ш.. Ето защо, съдът е заключил, че размерът на адвокатския хонорар не е прекомерен, а е малко над минималния размер, предвиден в горната наредба. Изложил е, че обстоятелството, че трето лице е превело сумата по банков път на адвоката-пълномощник, не противоречи на закона (чл. 73 ЗЗД), и не променя факта на извършеното реално плащане на този хонорар. Частните жалбоподатели оспорват изводите на въззивния съд, като оспорват, че цената на иска в случая възлиза на 76 000 лв. Твърдят, че при предявяване на иск за делба не се посочва цена на иска и такъв въпрос въобще не стои за разглеждане в първата фаза по допускане на делбата. Считат, че доколкото в случая е бил посочен размер, същият произтича от данъчната оценка на имота и е бил посочен единствено за нуждите на вписването на исковата молба. Намират, че съгласно чл. 7, ал. 4 от горецитираната наредба се дължи възнаграждение в минималния размер от 600 лв. Сочат, че доколкото в случая е осъществявана защита на няколко ответници с общ материален интерес, не се дължи отделно адвокатско възнаграждение за защитата на всеки ответник поотделно. Жалбоподателите твърдят и че съдът не е обсъдил с необходимото внимание възраженията им, че адвокатският хонорар е бил заплатен от неучаствало в делото лице, като в представеното авизо-местен превод било вписано името само на С. Ш.. Позовали са се на практика на ЕСЧП и на ВКС, съгласно която правилата за разноските следва да избягват налагането на прекомерен товар върху страните и че те не следва да съставляват неразумно ограничение на правото на достъп до съд; разходи и разноски се възстановяват само доколкото е доказано, че са били действително направени, били са необходими и в разумен размер, както и че отговорността за разноски има обезщетителен характер, като не следва да се допуска неоснователно обогатяване. От С. Н. Ш., Н. С. Ш. и В. С. А. е постъпил отговор на частната жалба, в който е изложено становището им за неоснователност на същата. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок, от надлежни страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при спазване изискванията на ГПК. С решение № 42 от 9.01.2019 г. по гр. д. № 543/2018 г. Пловдивският окръжен съд е потвърдил решение № 408 от 28.12.2017 г. по гр. д. № 1019/2016 г. на Районен съд – Асеновград, с което е отхвърлен предявеният от С. Н. Ш. и А. Н. Ш. иск по чл. 34 ЗС, във вр. с чл. 341 и сл. ГПК срещу С. Н. Ш., Г. С. Ш., Н. С. Ш. и В. С. А. за допускане извършването на съдебна делба на следния недвижим имот: четириетажна жилищна сграда с идентификатор **** по КК на [населено място], находяща се в [населено място], [улица], както и на следните СОС в сградата: 1. СОС с идентификатор ***** - жилище/апартамент, с площ от 129.75 кв. м; 2. СОС с идентификатор ***** - жилище/апартамент, с площ от 125.15 кв. м; 3. СОС с идентификатор ***** - жилище/апартамент, с площ от 123 кв. м; 4. СОС с идентификатор ***** - за обслужваща дейност, битови услуги, с площ от 33.28 кв. м и 5. СОС с идентификатор ***** - гараж, с площ от 30 кв. м. За да приеме иска за неоснователен, съдът е приел за основателни направените от ответниците възражения за изтекла в тяхна полза придобивна давност. В исковата молба С. Ш. и А. Ш. са посочили, че цената на предявения от тях иск възлиза на 76 000 лв. Пред въззивния съд С. Н. Ш., Н. С. Ш. и В. С. А., явяващи се ответници по въззивната жалба, са били представлявани от адвокат Ш. и адвокат А. – преупълномощени по реда на чл. 71, ал. 1 ЗА от Адвокатско дружество „Д., П. и Б.“, последното упълномощено от С. Н. Ш., Н. С. Ш. и В. С. А.. Адвокат Ш. е подал отговор на въззивната жалба, като той, адвокат А. или и двамата едновременно са представлявали доверителите си във всички проведени публични заседания. За представителството пред Пловдивския окръжен съд адвокатското дружество и посочените страни са сключили договор за правна защита и съдействие от 8.03.2018 г., в което са договорили възнаграждение в размер на 3 384 лв., платими по банковата сметка на дружеството. Съгласно представено авизо посочената сума е била заплатена на адвокатското дружество на 22.03.2018 г. В основанието за плащане в документа е записано: „Д. С. Д. [ЕГН] ДПЗС 8.03.18 г. С. Ш.[ЕИК]“. С отговора на въззивната жалба е направено искане за присъждане на разноски. Пред въззивния съд са проведени пет публични съдебни заседания, в които са приети писмени доказателства и изслушани две съдебно-технически експертизи. Обжалваното определение на Пловдивския окръжен съд е постановено по искане на С. Ш. и А. Ш. по чл. 248 ГПК, обективирано в молба вх. № 6342/26.02.2019 г. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав намира частната жалба за неоснователна. Съображенията му за това са следните: Правото на разноски по делото е имуществено право на страната, която е постигнала позитивен правен резултат в рамките на спора по същество, респективно при обжалване пред съответната съдебна инстанция, като по силата на чл. 81 ГПК разноски се дължат за всяка една от съдебните инстанции. С разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е уредена възможността да бъде намалено заплатеното от страната възнаграждение на адвокат в случаите, когато то е прекомерно високо с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съдът може да намали възнаграждението най-много до предвидения в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер. Фактическата сложност се обуславя от широкия кръг обстоятелства, които се изследват и установяват в съдебното производство като релевантни към правния спор, а правната сложност произтича от преценката за основателността на претенциите. Съгласно възприетото в т. 17 от Тълкувателно решение № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС във фазата на допускане на делбата искът е неоценяем (в този смисъл е и напр. определение № 178/2.11.2018 г. по ч. гр. д. № 3294/2018 г. на ВКС, І г. о.). Ето защо и по силата на чл. 7, ал. 4 от визираната по-горе наредба, минималното адвокатско възнаграждение в случая възлиза на 600 лв. С оглед това и като взема предвид значителната фактическа и правна сложност на спора, обстоятелството, че в конкретния случай всеки от ответниците по исковата молба има самостоятелен правен интерес, доколкото твърди да се легитимира като собственик на самостоятелни обекти от процесната четириетажна жилищна сграда, различни от тези на останалите, както и извършените от адвокат Ш. и адвокат А. действия във възивното производство, настоящият съд счита, че договореното адвокатско възнаграждение от тримата ответници - С. Н. Ш., Н. С. Ш. и В. С. А., не е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Същевременно договарянето и заплащането на адвокатското възнаграждение от 3 384 лв. са безспорно установени по делото. В авизото от 22.03.2018 г. изрично е визиран (като абревиатура) договорът за правна защита и съдействие от 8.03.2018 г., сключен между Адвокатско дружество „Д., П. и Б.“, от една страна, и С. Н. Ш., Н. С. Ш. и В. С. А., от друга. От отразеното в авизото не може да се приеме, че плащането е било направено от трето за спора лице, доколкото изрично е вписано името на С. Ш.. Дали плащането е било извършено със средства само на С. Ш. или и на останалите ответници, има значение за вътрешните отношения между тях, но и не и за дължимостта на разноските от насрещната страна. Изложеното обуславя потвърждаване на обжалваното определение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,