Определение № 201 от 17.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 127/2011 г.

Производството по делото е образувано по реда на чл.274, ал.2 ГПК по повод подадена частна жалба от И. Н. К., с вх.№ 10305 от 01.12.2010 год. на Бургаския окръжен съд срещу Определение №1838 от 10.11.2010 год. по ч.гр.д.№1127/2010 год. на Бургаския окръжен съд, ГО, І-ви в.състав, с което не е прието възражението на частния жалбоподател, направено на основание чл.423, ал.1 ГПК против Заповед №560 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 05.02.2009 год. Бургаският окръжен съд е приел за неоснователни твърденията на частния жалбоподател за нарушаване процедурата при издаването и връчването му на заповедта за незабавно изпълнение, защото съдът е счел за доказан отказът на жалбоподателя за получаване на изпратената му по пощата нотариална покана за доброволно изпълнение. Ответникът не взема становище по частната касационна жалба. Частната жалба е процесуално недопустима. Определението на въззивния съд по чл.423, ал.1 ГПК не подлежи на инстанционен контрол. То не попада сред нито едно от изчерпателно посочените в чл.274, ал.2 ГПК определения, подлежащи на контрол пред ВКС. Определението по чл. 423, ал.1 ГПК не е прекратително по смисъла на чл.274, ал.2 във вр. с ал.1 т.1 ГПК. С приемането за основателно на възражение по чл.423 ГПК, в хипотезата на заповед за изпълнение по чл.417,т.3 ГПК, съдът ще се произнесе и по подадените с възражението частни жалби по чл.419, ал.1 ГПК срещу разпореждането за незабавно изпълнение. Законът не е предвидил изрична обжалваемост на определенията по чл.423, ал.1 ГПК, поради което не е налице и основанието по чл.274, ал.2 във вр. с ал.1,т.2 ГПК. Определението по чл.423, ал.ГПК не попада и сред хипотезите на определенията, подлежащи на касационен контрол по чл.274, ал.3 ГПК. От очертаните в чл.423, ал.3, последна хипотеза, на ГПК правомощия на въззивния съд да обезсили заповедта за изпълнение при липса на две от предпоставките за издаването му-тези по чл.411, ал.2 т.3 и 4 ГПК, не може да се направи извода, че макар и назован от законодателя като “въззивен съд”, той действа с правомощия на същинска въззивна инстанция. В тази хипотеза въззивният съд се произнася относно предпоставките за допустимост за издаване на изпълнителния лист- тези по чл.411, ал.2, т.3 и 4 ГПК, а не обсъжда доказателства по съществуването на претендираното притезания. В случая при така очертаните правомощия на въззивния съд, той не се произнася по съществото на изпълняемото право, поради което и не действа като същинска въззивна инстанция. С определението на въззивния съд по чл.423, ал.1 ГПК не се разрешава по същество друго/ в случая заповедното/ производство, поради което не може да се квалифицира като определение,подлежащо на касационно обжалване на основание чл.274, ал.3,т.2 ГПК. Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд