Определение № 2346 от 28.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 383/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Софекострой“ ЕАД срещу въззивно решение № 725/28.11.2023 г. по в. т. д. № 555/2023 г. на Апелативен съд София в частта, с която e потвърдено решение № 397/24.03.2023 г. по т. д. № 1278/2022 г. на Софийски градски съд за осъждане на касатора на основание чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД да заплати на „Райстрой“ ЕООД сума в размер на 75 120 лв. по фактура № 1833/29.11.2019 г., ведно с лихва за забава от исковата молба. В жалбата се сочат касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че с обжалваното решение съдът неправилно е приел наличието на двустранно подписан протокол, доказващ приемане на работата, който е приложен към оспорваната фактура № 1833/29.11.2019 г. Съдът неправилно е отхвърлил възражението на касатора, че протоколът не поражда правно действие, тъй като не е подписан от упълномощено от дружеството лице и противопоставяне срещу действието му е направено веднага след достигане до неговото знание, а именно с получаване на исковата молба. Заявява се и твърдение, че представената по делото нотариална покана е връчена на лице, за което също не е посочено на каква длъжност е и дали работи в дружеството. Поради изложените причини се прави оплакване, че изводите на въззивния съд се явяват в противоречие с разпоредбата на чл. 301 ТЗ. Оспорената от касатора фактура не е намерила отражение в счетоводството на дружеството, а в хода на производството не са били събрани доказателства, от които да се установи, че ищцовото дружество е изпълнило възложените му дейности. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя въпрос, който според касатора е обусловил изводите на въззивния съд и е включен в предмета на спора, а именно: „Следва ли страна в процеса да доказва сочен от нея отрицателен факт?“. Този въпрос се твърди да е разрешен в противоречие с решение № 95/2016 г. по т. д. № 1280/2015 г. на I т.о., ВКС. Отделно се заявява и наличието на порока очевидна неправилност. При изложените доводи в касационната жалба се заявява искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото на друг състав на въззивния съд. От ответника по касация „Райстрой“ ЕООД е депозиран отговор, с който жалба се оспорва като неоснователна. Заявява се становище за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до контрол по същество от касационната инстанция. Претендира се присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима. Производството е образувано по предявена от „Райстрой“ ЕООД срещу „Софекострой“ ЕАД искова молба, обективираща претенции с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД за заплащане на суми по издадени от ищеца фактури за ползване под наем на строителна техника и извършена от ищцовото дружество нейна поддръжка. С оглед очертания от касационната жалба предмет на настоящото производство, следва да бъде прието, че въззивното решение не е влязло в сила единствено по отношение на произнасянето по претенцията за заплащане на сумата, посочена във фактура № 1833/29.11.2019 г. Въззивният съд е приел, че тя не е осчетоводена от ответното дружество, но въпреки това, то дължи разплащането й, тъй като по делото е доказано предоставянето на механизация по съставения към фактурата двустранно подписан протокол. За да достигне до този извод, въззивният съд е потвърдил мотивите на първостепенния съд, че в случая приложение следва да намери правилото на чл. 301 ТЗ и като допълнителни аргументи е изложил съображения, че е неуместно позоваването от страна на ответника въззивник на клаузата на чл. 6, ал. 1, т. 2 от договора, която установява задължение за наемателя „да осигури чрез свой представител ежедневното оформяне на документите за извършения вид работа на наетата машина“. Отбелязал е факта, че в хода на производството не е било доказано „кое лице е натоварено за оформяне на документите“, но в съответствие с правилото на чл. 154 ГПК е разяснил, че тежестта да докаже „изпълнението на това задължение“ пада върху ответника, а той дори не е посочил името и длъжността на лицето, което е трябвало да го представлява. В контекста на изложеното съдът е съобразил, че, след като двустранният протокол е подписан, то в тежест на ответника е да докаже неговата неистинност и да установи, че положеният върху него подпис не е на негов служител. Като не е ценил събраните чрез разпита на свидетелката Д. Б. доказателства, съдът е приел оспорването на протокола за неуспешно проведено, съответно, че представеният двустранно подписан протокол притежава обвързваща съда доказателствена сила. Не са налице твърдените от касатора основания за директен и факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е само формално посочено, без да е обосновано от касатора с излагането на конкретни доводи. Настоящата инстанция няма задължение служебно да извежда пороци на въззивното решение извън нищожност и недопустимост и това ясно е посочено в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, както и доразвиващата го казуална практика. Макар пороците, които водят до очевидна неправилност на въззивното решение, да са установими prima facie, наличието им чрез фактическо описание следва да бъде надлежно заявено от касатора съобразно принципа на диспозитивното начало. Поставеният от касатора въпрос не може да послужи като основание за достъп до касация. Този извод произтича от обстоятелството, че въпросът не е от значение за разрешаване на спора и не е свързан с ключовите мотиви на въззивната инстанция за постановяване на решението. В т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. В случая въззивният съд е възприел като решаващ за изхода на спора факта, че в съставения на 29.11.2019 г. година протокол е поставен подпис за възложител, съответно е мотивирал, че по правилото на чл. 301 ТЗ дружеството „Софекострой“ ЕАД е следвало да установи, че подписалото лице не е натоварено от търговеца, респективно, че то не е имало право да положи подписа си върху документа, защото не е негов служител. Зададеният от касатора въпрос стои встрани от формирания мотив, а също и от оплакванията в касационната жалба, че в случая неправилно е било приложено правилото на чл. 301 ТЗ. Отделно от това, въпросът е поставен при изопачаване мотивите на въззивния съд, с които е счетено, че оспорването на въззивника ответник е изцяло голословно и представлява опит да черпи изгодни последици от неизпълнение на собственото си задължение, регламентирано в договора, да „посочи“ лице, което да участва в оформяне на документите, съставяни в хода на неговото изпълнение. В обжалваното решение съдът не е обективирал извод, че ответникът е бил длъжен да „докаже“, че подписалото оспорения протокол лице е негов служител, съобразявайки защитните му твърдения, че лицето, подписало протокола, няма връзка с дружеството. Оттук следва, че въпросът на касатора е обусловен от собствената му невярна интерпретация на изложените във въззивния акт мотиви, а също и от произволно заявената и поддържана в изложението теза, че съдът е възложил в негова тежест да доказва отрицателен факт. Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол. Макар ответникът да е формулирал искане за присъждане на разноски, доказателства за плащането им не са представени. При тези обстоятелства настоящият състав на съда не дължи произнасяне по разпределение на отговорността на разноски. С оглед изложените мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС