Решение № 89 от 26.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 857/2012 г.

Решение № 89 от 26.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 857/2012 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 ГПК, образувано по касационните жалби на М. Б. В. от [населено място], чрез пълномощника й адв. А. М. и от Р. Б. П. и Е. Б. Ш., също от [населено място], чрез пълномощника им адв. И. Ц., против въззивното решение от 30.05.2012 г. по гр. д. № 16915/2011 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 10.02.2011 г. по гр. д. № 22333/2009 г. на Софийския районен съд. С него са отхвърлени исковете на касаторите против С. о. и "Т. к. Б.", като юридическо лице с нестопанска цел, за собствеността и предаване на владението на недвижим имот в [населено място], представляващ поземлен имот № * в кв. * по плана на града, с площ от 4 500 кв. м., при описаните в решението граници, както и евентуално предявените искове за собствеността и предаване на владението на 2880/4500 ид. ч. от горния имот. Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за отмяната му и вместо това предявените искове бъдат уважени. Претендират присъждане на направените по делото разноски. По съображения в представената писмена защита и в съдебно заседание, чрез пълномощниците си адвокатите Д. Ц. и В. С., ответниците С. о. и С. "Т. к. Б." оспорват касационните жалби с искане да се остави в сила въззивното решение. Касационното обжалване по подадените жалби от ищците е допуснато с определение № 22 от 15.01.2013 г. на Върховния касационен съд, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по релевантните за спора процесуалноправни въпроси за приложението на чл. 133 ГПК и обхвата на косвения съдебен контрол върху заповедта за отмяна на отчуждаването, допустимите възражения в тази връзка като защитно средство на ответника срещу предявения иск и неговата легитимация за това оспорване. Прието е, че по тези въпроси произнасянето на въззивния съд противоречи на задължителна съдебна практика - решение № 429 от 21.06.2010 г. по гр. д. № 1151/2009 г. на I г. о. на ВКС и ТР № 6/2006 г., т. 4 на ОСГК на ВКС. Като обсъди доводите на страните въз основа данните по делото, настоящият състав на II г. о. на ВКС, приема следното: Предмет на спора е собствеността върху недвижим имот в [населено място], за идеална част от който в размер на 2880/4500 е отменено отчуждаването от 1959 г. за балнеосанаториум със заповед на кмета на С. о. от 13.10.1995 г., а за останалата идеална част - 1620/4500 се поддържа от ищците възстановяване на собствеността на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ, като отнет от държавата без законно основание. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете против общината и "Т. к. Б.", които се намират в спорния имот, представляващ поземлен имот № * в кв. * по действуващия план на [населено място] от 1977 г., въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение е приел, че не е налице валидно отчуждаване на част от имота от 2880 кв. м., поради което и заповедта за отмяна на отчуждаването й от 1995 г. е материално незаконосъобразна. Дори и да се приеме, че е налице отчуждаване, то заповедта на кмета не е влязла в сила, с оглед липсата на доказателства за връщане на полученото обезщетение. Собствеността върху имота не може да се възстанови и на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ, тъй като същият най-късно от 1990 г. е бил предназначен трайно да задоволява обществените потребности от общинско значение по отношение на спорта, което е пречка за реално възстановяване съгласно чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ. Следователно, при наличие на установената идентичност между имота, собственост на наследодателя на ищците Р. П. по нот. акт № */1911 г. и този, заснет по плана от 1955 г. с № * в кв. * и *, /през 1957 г. в кв. */, отчужден през 1959 г. по ЗПИНМ (отм.) за балнеосанаториум, с посочване на площта му като 2 880 кв. м., и имот № *, вследствие попълване през 1998 г. на кадастралната основа на действуващия и към момента план от 1977 г., попадащ в отредения УПИ * - за балнеосанаториум, съдът приема, че от данните по отчуждителната преписка № 53/59 г. не може да се направи извод за отчуждаване на имота, или част от него, тъй като не се установява изпълнение на процедурата по чл. 55а ЗПИНМ (отм.) - липсва решение на ИК на СГНС за отчуждаване, представеният оценителен протокол не е подписан, не е посочено от кого се отчуждават тези 2880 кв. м. Поради това и с оглед оспорването от страна на ответниците на легитимацията на ищците въз основа на заповедта на кмета за отмяна на отчуждаването за ид. част от имота, осъществявайки косвен съдебен контрол върху нея, съдът приема, че тя е материално незаконосъобразна - поради липсата на доказателства за наличие на предпоставките за настъпване на реституционния ефект, такъв не може да настъпи. Въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, са във връзка с горните данни по делото, и по тях настоящият състав приема следното: Осъществяването на косвения съдебен контрол върху административния акт на кмета е обусловено от възраженията на ответниците като защитно средство срещу предявения иск за собствеността на имота, като допустимостта на такива доводи е разяснена в т. 4 на ТР № 6/2006 г. ОСГК на ВКС, с оглед характера на административното производство по възстановяване на собствеността на отчуждения имот. В него не се разглеждат спорове за собственост, поради което и за да се противопостави на заявените вещни права по предявен иск за собственост на ответника по него е признато правото да възрази и срещу материалната незаконосъобразност на акта за отмяна на отчуждаването, като възможност за защита. Това право да възрази срещу липсата на предпоставките за отмяна на отчуждаването, т. е. срещу качеството на ищеца на правоимащ по реституцията, е признато на ответника, физическо или юридическо лице, което държи реституирания имот или оспорва правото на собственост на ищеца, т. е. на лицето, на което се противопоставят права, възникнали от възстановяване на собствеността, каквото е положението на ответника С. "Т. к. Б.", намиращ се в имота, като стопанисващ построените тенис кортове. Посочената възможност за възражения в горния смисъл следва да бъде реализирана от ответника по правилата на чл. 131 и сл. ГПК от 2008 г., при действието на който са предявени исковете за собственост. Както е посочено в решението по гр. д. № 1151/2009 г. на I г. о. на ВКС, представляващо задължителна съдебна практика като постановено по реда на чл. 290 ГПК, в сега действащия процесуален кодекс е въведена ранна преклузия за ответника да посочва, събира и оспорва доказателства, да противопоставя възражения, с цел съкращаване на сроковете за разглеждане на делата. Съгласно чл. 131, ал. 1 ГПК с изпращане на препис от исковата молба заедно с приложенията, съдът дава указания на ответника за писмен отговор в указания едномесечен срок, с посочване на задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаването на такъв или неупражняване на права, с което ответникът е известен за процесуалните действия, които трябва да предприеме. В противен случай настъпват последиците, предвидени в разпоредбата на чл. 133 ГПК, изразяваща концентрационното начало в гражданския процес, като ответникът губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. В настоящият случай е налице подаден писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който ответникът "Т. к. Б." е възразил срещу иска с доводи за вида на имота с оглед застрояването му с тенис кортове, за което е налице и последващо отреждане на терена, за придобиването му от общината по давност, за осъществяване на фактическа власт върху него, и това е рамката, очертаваща предмета на спора, с оглед последващите процесуални действия на съда и страните - чл. 140, ал. 1 и ал. 2, чл. 143 - чл. 147 ГПК. Затова и последващите писмени молби на ответника, съдържащи доводи и възражения срещу иска, незаявени в горния срок и при липса на данни пропускът за тях да се дължи на непредвидени обстоятелства, което не се е и твърдяло от ответника, не могат да бъдат обсъждани, тъй като са преклудирани. Въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като въз основа на преклудираните възражения /а и неподдържани такива/ за липса на отчуждаване и предпоставки за отмяна на отчуждаването е осъществил съдебен контрол върху заповедта на кмета, което противоречи на горната задължителна съдебна практика по приложението на чл. 133 ГПК, която не се изчерпва единствено до представеното от касаторите решение на ВКС. В този смисъл са постановени и други такива. Поради това, макар и по принцип допустим косвения съдебен контрол, същият не е следвало да се осъществява поради липса на възражения в този смисъл в предвидения за това преклузивен срок. Оспорването на исковете, заявено от ответниците най-общо в писмения отговор, съвсем не означава възражение против легитимацията на ищците като правоимащи по отмяна на отчуждаването на имота, собственост на техния наследодател Р. П. въз основа на представения нот. акт № * от 1911 г. При горните съображения по същество на касационните жалби съдът приема следното: Идентичността на спорния имот по сега съществуващия по регулационния план от 1977 г. имот пл. № * /след попълване на кадастралната основа през 1998 год./ е установена по несъмнен начин по делото, въз основа на приетите заключения на техническите експертизи. От приложената комбинирана скица на л. 198 от първоинстанционното производство се установява заснемането му по различните планове на града, което заедно с данните по отчуждителната преписка № 53/59 г. за отчуждаване на имота за построяване на балнеосанаториум заедно с други съседни имоти, както и данните по оценката му, обосновават извода за отчуждаването на целия имот, тогава № * в кв. * и * по плана от 1955 г. Посочването в протокола от 13.02.59 г. на площ от 2 880 кв. м. не може да обоснове извод за отчуждаването на част от имота, тъй като площта на един имот не е определящ критерий за неговата индивидуализация. Видно е от заключенията на експертизите, че целият имот пл. № * попада в отредения за балнеосанаториум парцел * и по плана от 1977 г. Следователно, отчуждаването по ЗПИНМ (отм.) за благоустройственото мероприятие построяване на балнеосанаториум, касае целият имот пл. № *, след осъщественото придаване на част от него към съседния му такъв през 1943 г., каквито данни са представени по делото - нот. акт № */43 г. /л. 379 по делото пред първата инстанция/ и данните по горната скица. Не е спорно по делото, че това мероприятие не е осъществено върху спорния имот, и с оглед развилото се административно производство по възстановяване на собствеността по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ .... собствеността е възстановена на заявилите тази претенция наследници на бившия собственик, но в идеални части - 2880/4500. За разликата липсва произнасяне от административния орган, не са налице и данни за обжалване на заповедта в тази й част по съдебен ред. Затова и ищците се легитимират за собственици на възстановената им част от имота с представената заповед на кмета на общината от 13.10.95 г., а твърдението им за възстановяване на собствеността за разликата по другия реституционен закон - чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ е неоснователно, тъй като приложението на реституцията е обусловено от факта на отчуждаване на имота по ЗПИНМ (отм.) и не попада в приложното поле на този закон. С оглед становището и на двамата ответници по иска, изразено и поддържано в хода на производството, за претендирани права върху спорния имот в различно съотношение и на различни основания, следва да се приеме, че са налице и останалите предпоставки за уважаване на ревандикационния иск - същите се намират в спорния имот без основание за това до размер на частта, за която ищците се легитимират за собственици на основание издадения от първия ответник административен акт за отмяна на отчуждаването. С оглед на тези съображения искът е основателен до размер 2880/4500 ид. ч. от имота, в която част въззивното решение подлежи на отмяна. Съобразно изхода на делото ответниците следва да заплатят направените от ищците разноски по делото за всички инстанции, като заплатят общо на ищците сума в размер на 1 061 лв., представляващи направените в първоинстанционното и въззивното производство разноски, съразмерно с уважената част от исковете. За касационното производство разноските в полза на М. В. са в размер на сума 803 лв., а на останалите касатори - общо 1 765 лв., съразмерно с уважената част от исковете, които следва да се понесат от ответниците по касация. В останалата му част въззивното решение следва да се остави в сила. Поради изложените съображения настоящият състав на ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, II гражданско отделение