Определение № 4322 от 25.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 105/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229-236 вр. чл. 160 АПК.

Образувано е по частна жалба на Н. Д. Б., К. Х., В. Д. Б., М. Х. П. и В. Х. П. срещу Определение № 3089 от 02.11.2023 г. по адм. дело № 2242/2023 г. на Административен съд – Варна, с което прекратено производството по оспорването им на изявления на гл. архитект и на кмета на Община Варна на пресконференция, проведена на 26.09.2023 г., че няма да бъде издадено разрешение за строеж на жилищна сграда (за което оспорващите са подали искане), а ще бъдат сезирани компетентните органи за извършено закононарушение от страна на бившия гл. архитект на общината по повод одобряване на проекта за строежа, заявен от оспорващите.

Кметът и гл. архитект на общината не са подали възражения по чл. 232 АПК.

Частната жалба е допустима, но неоснователна.

1. Първостепенният съд е приел, че с уточняващата молба от 24.10.2023 г. оспорващите не са отстранили нередовност на жалбата, изразена в необходимото уточнение относно актът, срещу който тя е насочена.

а. Действително, предявено е оспорване във възприето от жалбоподателите битие на акт за спиране на административното производство по чл. 54, ал. 1, т. 3 АПК, а в отношение на евентуалност – изричен или мълчалив отказ за издаване на разрешение за строеж. Това обаче не означава, че на практика на съда било предоставено решението какво всъщност се обжалва и подобна правна конструкция на евентуалност е непозната на административния процес.

б. Оспорващите са индивидуализирали предмета на защита – изявленията на кмета и на гл. архитект на общината с посоченото съдържание. Спрямо него следва да се преценява допустимостта на жалбата. Дали тези изявления притежават белези, които обективно ги включват в категорията на подлежащите на обжалване актове с произтичащия от естеството на акта съдопроизводствен ред, е въпрос на правна квалификация, дължима служебно от съда.

в. Доколкото съдът е прекратил производството на друго основание – по чл. 159, т. 1 АПК, изводът му, макар и да не се споделя от касационната инстанция, не се е отразил на правилността на съдебния акт.

2. Правилно изявленията са дисквалифицирани от съда като представляващи волеизявление с признаците на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, на специално основание по чл. 214, т. 2 вр. т. 1 ЗУТ или акт за спиране на административното производство по чл. 54, ал. 1 АПК.

а. Пресконференцията не е приравнима на уредено от процесуалния закон административно производство. Направените по време на нея изявления, независимо дали са с политически или друг характер, нямат потенциала да рефлектират непосредствено в правната сфера на жалбоподателите, респ. да предизвикат правни последици по повод на искането за издаване на строително разрешително вън от произнасяне в пределите на конкретното производство по ЗУТ.

б. От друга страна, вярно е съждението на съда, определящо изявленията като израз на намерение за предприемане на бъдещи действия, което не е в състояние да засегне правата и законните интереси на заинтересованите от издаването на РС страни. Публично оповестената позиция не би могла да бъде отъждествена с акт, тъй като обективно не разпорежда правна промяна.

3. Защитата на оспорващите е осъществима, в зависимост от развитието на административното производство, с обжалването на изрични актове за отказ да се издаде РС и за спиране на производството, както и при мълчалив отказ – непроизнасяне в срок по искането за издаване на РС (чл. 58, ал. 1 АПК), преценен според критериите, установени в АПК и ЗУТ, а не интерпретация на публични изявления без правно регламентирана връзка с нарочна висяща процедура.

4. Опасенията на частните жалбоподатели, че въз основа на тезата по време на пресконференцията би могло да бъде образувано наказателно производство, при което да се даде началото на процеси, водещи до спиране или прекратяване на работата по преписката, са неотносими към допустимостта на съдебното производство с предявения предмет.

По същество доводите в жалбата са свързани с предполагаеми последици от фактически, неправен характер, които са извън обхвата на съдебния контрол и не изключват възможността да се реализира защита против действията на администрацията, обусловена от (не)произнасянето на административния орган по конкретното искане за издаване на позитивен административен акт.

5. При отсъствието на подлежащ на оспорване акт като предпоставка за допустимостта на съдебното производство, обжалваното прекратително определение съответства на закона – чл. 159, т. 1 АПК, което е основание за оставянето му в сила.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение