Определение № 4504 от 08.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2835/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. А. Ю. М., назначен за особен представител на С. К. Б., срещу определение № 3337 /25.06.2025 г. по ч.гр.д. № 2091 /2025 г. на ВКС, ІV г.о., в частта, в която е оставена без уважение подадената от жалбоподателя молба за възстановяване на внесената от него по сметката на ВКС държавна такса в размер 15 лв. за разглеждането на частната му жалба срещу определение № 1098 /22.04.2025 г. по ч. гр. д. № 841/2025 г. на Софийския апелативен съд. Частната жалба е процесуално допустима: подадена е в срок от страна по делото, която има право и интерес от обжалване срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване пред ВКС и е редовна. За мотивите на състава на ВКС: С обжалваното определение е оставена без разглеждане частната жалба, подадена от жалбоподателя адв. А. М. срещу определение № 2637/11.02.2025 г. по в.гр. дело № 5983/2024 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е оставена без уважение молбата му за завишаване на определения депозит за възнаграждението му за процесуално представителство на ответницата във въззивното производство. Адвокат А. М. е назначен от съда по реда на чл.47, ал.6 ГПК за особен представител на ответницата С. Б. по предявения от „Топлофикация – София“ ЕАД срещу нея иск за заплащане на парична сума. Съдебната практика без колебания приема, че назначеният по реда на чл.47, ал.6 от ГПК за особен представител на ответника адвокат разполага със самостоятелно процесуално право – от свое име да обжалва съответния акт на съда, с който е определен размерът на адвокатското му възнаграждение. Но а двокатското възнаграждение на особения представител по чл.47, ал.6 от ГПК се определя окончателно по размер от съда едва с крайния му акт по чл.81 от ГПК. Преразглеждане на този въпрос може да се иска по реда на чл. 248 ГПК – пред същата съдебна инстанция. Едва тогава особеният представител може да обжалва с частна жалба пред горната инстанция както това определение по чл.248 от ГПК, така и крайния акт по чл.81 от ГПК в частта относно размера на окончателно определеното и присъдено му възнаграждение, ако самите тези съдебни актове подлежат на обжалване Но частната жалба срещу определението на СГС е процесуално недопустима – насочена е срещу съдебен акт, неподлежащ на инстанционна проверка, и правилно е оставена без разглеждане. Неоснователна е и молбата на жалбоподателя за възстановяване на внесената от него държавна такса в размер 15 лв., дължима за настоящото частно производство пред ВКС. Съгласно т.7 от тълкувателно решение № 6/2012 от 13.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, особеният представител на ответника по чл.47, ал.6 от ГПК не дължи държавна такса, тъй като същата се дължи от страната (ответника). Когато обжалва особеният представител, макар и назначен с акт на съда по реда на чл.47, ал.6 от ГПК, не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която представлява. Следователно, не особеният представител е задължен за заплащането на такси и разноски, а представляваната от него страна, която не е освободена от заплащането им. В настоящото частно производство както пред ВКС, така и пред САС адв. М. обаче не упражнява процесуални права на ответницата по делото, за чийто процесуален представител той е назначен по реда на чл.47, ал.6 от ГПК, а упражнява свои самостоятелни процесуални права – от свое име, насочени към защитата на правото му на адвокатско възнаграждение по делото. При упражняването на тези свои процесуални права и в защита на свой интерес, адв. М. не действа от името (в качеството си на процесуален представител) на ответницата, а от свое име обжалва както определение № 2637/11.02.2025 г. на СГС (макар и с недопустима частна жалба), така и определение № 1098/22.04.2025 г. на САС, респ. – той (а не ответницата) има качеството на страна – жалбоподател в настоящото частно производство, съответно – той (а не ответницата) дължи държавната такса за това производство. Следователно, тази такса от 15 лв. не е недължимо платена от него и няма основание да му бъде възстановена като такава. Предвид изхода на производството, той няма право на възстановяване на таксата и като направени разноски по делото. По основателността на подадената частна жалба настоящият състав намира следното: Частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение е законосъобразно по съображенията, изложени в него, към които настоящият съдебен състав може да препрати съгласно правилото на чл.278, ал.4 вр. чл.272 ГПК. В своята практика ВКС последователно приема, че държавната такса се дължи от страната, в чиято полза се предприема процесуалното действие, а не от процесуалния представител, включително и от особения представител. Особеният представител упражнява чужди процесуални права, а не свои собствени, поради което не може да бъде задължен за заплащане на държавна такса, която дължи представляваната от него страна. Това е изрично разяснено в цитираното от състава на ВКС тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, където се подчертава, че задължението за внасяне на държавна такса при обжалване не може да бъде възлагано на други лица, които нямат качеството страна в процеса, какъвто е особеният представител. Настоящият случай не е такъв, доколкото заплатената от особения представител държавна такса е по подадената от него частна жалба във връзка с обжалването на определение, с което е оставена без уважение молбата му за завишаване на определения депозит за възнаграждението му за процесуално представителство на ответницата във въззивното производство. В това производство предприетите от него процесуални действия целят защита на собствения му интерес от получаване на справедливо възнаграждение за предоставената от него правна помощ, в резултат на което същият придобива качеството на страна в процеса по обжалване на това определение. Този извод е в съответствие с прокараното в т.7 от цитираното тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК разбиране, че таксата се дължи от страната, в чиято полза се предприема процесуалното действие по защита на правата й. Поради изложеното настоящият съдебен състав намира за неоснователен довода на частния жалбоподател, че съгласно чл.83, ал.1, т.5 ГПК не дължи държавна такса, т.к. е назначен от съда съдебен представител на ответника по делото. Настоящият съдебен състав не споделя тълкуването на частния жалбоподател на посочената разпоредба. Намира, че нейният смисъл е, че назначените от съда особени представители на страна по делото, не дължат такси и разноски, които се дължат от тази страна. Или: Когато упражняват процесуални права на страна по делото (когато действат от името и за сметка на страни по делото), назначените от съда особени представители на тези страни не дължат такси и разноски. Разграничението следва от това дали назначеният от съда особен представител упражнява права на страна по делото или свои самостоятелни права, каквото е правото му да получи възнаграждение, както е в разглеждания случай. По тези съображения настоящият съдебен състав намира за неоснователен довода на частния жалбоподател, че съставът на ВКС, постановил обжалваното определение, е приложил неправилно т.7 от тълкувателно решение № 6/2012 от 13.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, на което се е позовал. Неоснователен е доводът, че да се приеме, че задължението за заплащане на държавна такса в размер на 15 лева, когато обжалва окончателно определения размер на възнаграждението му, го поставя в неравностойно спрямо другите участници в процеса положение (които дължат държавна такса по жалбите си) и в пряка подчиненост на съда (който е задължен да събира таксите, които се дължат). Особеният представител може да търси разноските за държавна такса в производството, образувано по подадената от него частна жалба. С оглед изложеното, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Воден от изложеното съдът