Определение № 26 от 12.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 3693/2015 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „К. Ф. д`асюранс пур льо комерс екстериор СА – Клон България”, [населено място] срещу определение № 616 от 24.11.2015 г. по ч. т. д. № 2585/2015 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение. С обжалвания акт е върната подадената от посоченото дружество частна жалба срещу постановеното по същото дело определение № 513 от 02.10.2015 г., с което е потвърдено определение № 1813 от 02.07.2015г. по т. д. № 3813/2014 г. на Софийски апелативен съд за връщане на депозираната касационна жалба срещу постановеното по това дело решение № 2054 от 12.11.2014 г.

Частният жалбоподател моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно. Подробно аргументира становището си, че разполага с право да обжалва решението на въззивния съд по чл. 694, ал. 1 ТЗ, постановено между длъжника и друг негов кредитор, обосновавайки своя правен интерес от подаване на касационна жалба с качеството си на кредитор на обявения в несъстоятелност длъжник [фирма] и с твърдението, че е обвързан от силата на пресъдено нещо на посоченото решение. Тези доводи, обаче, са относими към правилността на определение № 513 от 02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2585/2015 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, а не към мотивите на определение № 616 от 24.11.2015 г. по ч. т. д. № 2585/2015 г., което именно е предмет на настоящата частна жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:

Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал.1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, но разгледана по същество – същата е неоснователна.

За да върне подадената от „К. Ф. д`асюранс пур льо комерс екстериор СА – Клон България”, [населено място] частна жалба срещу определение № 513 от 02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2585/2015 г., първият тричленен състав на ВКС е приел, че постановеното от него определение не подлежи на последващ контрол, тъй като не е нито преграждащо, нито възможността за обжалването му е предвидена в закона.

Определението е правилно.

Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК, срещу определенията на съда, в т.ч. и на Върховен касационен съд (ал.2, изр. 2), могат да бъдат подавани частни жалби само в две конкретно посочени хипотези – когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото и в случаите, изрично посочени в закона.

Актът, с който Върховен касационен съд се произнася по правилността на определението, атакувано пред него по реда на чл. 274, ал. 2, пр. 1 ГПК, не попада в нито една от посочените по-горе хипотези – този акт нито прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито законът предвижда изрично обжалваемостта му. С постановяване на определението по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК инстанционният контрол върху постановения от въззивния съд акт за връщане на касационната жалба е изчерпан. Ето защо, подадената срещу него частна жалба е недопустима, както правилно е приел и първият касационен състав.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК