Определение № 10816 от 29.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10922/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Б. Г. Г. срещу определение №33445/26.08.2026 г., постановено по адм. д. 4530/2025 г. по описа на Административен съд-София-град (АССГ). Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно, постановено при нарушение на приложимия материален закон, неправилно тълкуване на нормативната уредба и при необосновани правни изводи. Иска да бъде отменено, а делото да се върне на АССГ за разглеждане по същество. Подробни съображения в подкрепа на твърденията и исканията са представени в „изложение на основанията за оспорване“. Претендира разноски. Ответникът министърът на отбраната оспорва частната жалба по подробни съображения в писмен отговор. Не претендира разноски. Върховният административен съд, пето отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че е допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна, а разгледана по същество е основателна, поради следните съображения: С обжалваното определение №33445/26.08.2026 г., постановено по адм. д. 4530/2025 г. по описа на АССГ е оставена без разглеждане жалбата на Б. Г. Г. против Заповед № КВ-30/30.01.2026 г на министъра на отбраната, с която на основание чл. 146, т. 2 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ) и чл. 72, т. 2 от Правилника за прилагане на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ) е освободен от заеманата длъжност и взет в разпореждане по специален щат № А-918 на работа и доволствие в дирекция „Политика по въоръженията“ – МО, оставено е без разглеждане искането му за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение на оспорената заповед и е прекратено е производството по делото. Административният съд е приел, че е налице хипотезата на чл. 159, т. 4 от АПК, защото Б. Г. не е освободен от военна служба, договорът му за военна служба не е прекратен и за него не е налице правен интерес да оспорва тази заповед, а само евентуално последваща такава, издадена на основание чл. 171 от ЗОВСРБ, за която изрично е предвиден съдебен контрол. Така постановеното определение е валидно, допустимо, но неправилно. В обжалваното определение е посочено, че е в изпълнение на указанията, дадени с определение № 8581/11.08.2026 г., постановено по адм.д. 5964/2026 г. по описа на Върховния административен съд, но на практика с него са повторени мотивите на отмененото определение № 15111/20.04.2026 г., постановено по адм.д. 4530/2026 г. по описа на АССГ. Допълването се състои в тълкуване Per argumentum a contrario, но не и в конкретно обсъждане на релевантните фактически обстоятелства по случая, относими към правната сфера на Б. Г. и твърденията му за засягане на негови права и интереси с оспорената заповед. Тази нова аргументация противоречи на общата непълна клауза за обжалваемост, предвидена в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България и мотивите на определението на Върховния административен съд, с което е отменено първото определение за прекратяване на адм.д. 4530/2026 г. по описа на АССГ. Изрично трябва да бъде посочено, че основната част от мотивите на първата инстанция са относими към хипотезата на чл. 159, т. 1 от АПК независимо, че липсва позоваване на това правно основание за оставяне без разглеждане на оспорването и тези аргументи не са съобразени с установената съдебна практика по тълкуване на разпоредбата. Изложените от АССГ съображения за недопустимост на оспорването на заповедта на министъра за освобождаване от заеманата длъжност (директор на Института по отбрана „Професор Цветан Лазаров“) на Б. Г. и вземането му в разпореждане по специалния щат № А-18 не кореспондират с данните по делото относно особеностите на заеманата длъжност и промяната в правното положение на лицето при освобождаването му от нея. Цитираната съдебна практика в подкрепа на извода за липса на правен интерес от оспорване е формирана при фактическа обстановка, различна от твърдените в настоящия спор факти, а именно липса на последваща заповед за прекратяване на договора за военна служба. Заповедите по чл. 72 от ППЗОВСРБ подлежат на съдебен контрол по инициатива на техния адресат не само в случаите, когато изрично е предвиден процесуалния ред за защита (чл. 156, ал. 6 от ЗОВСРБ и чл. 171 от ЗОВСРБ), а на основание чл. 120 от Конституцията на Република България във всички случаи, които засягат техни права, свободи и законни интереси, защото в закон не е предвидено изричното, че не подлежат на обжалване. Степента на засягане в различните хипотези, при които военнослужещият се освобождава от длъжност (преназначаване на друга длъжност; вземане в специален щат, временен щат или във временен задграничен щат на министъра на отбраната и прекратяване на договора за военна служба) не е в положение да обуслови абстрактно липса на правен интерес в случаите по чл. 72, т. 2 от ППЗОВСРБ, особено когато не е налице друг административен акт, който засяга същите права и интереси в по-голяма степен (например заповед по чл. 72, т. 3 от ППЗОВСРБ). При формиране на този извод са съобразени доводите на министъра на отбраната, изложени в съпроводителното писмо от 08.2026 г. (л. 6 от адм.д. 4530/2026 г. по описа на АССГ) относно статута на Института по отбрана „професор Цветан Лазаров“, Българската армия и Министерството на отбраната, които трябва да бъдат разгледани в спор по същество относно законосъобразността на атакуваната пред АССГ заповед, а не по неговата допустимост. По изложените съображения и принципните мотиви, съдържащи се в определение № 8235/28.09.2022 г., постановено по адм.д. 8472/2022 г. по описа на Върховния административен съд преди новата ал. 6 на чл. 156 от ЗОВСРБ (ДВ, бр. 100 от 2025 г., в сила от 25.11.2025 г.), настоящият съдебен състав намира, че правните изводи на АССГ за недопустимост на съдебното оспорване на Заповед № КВ-30/30.01.2026 г на министъра на отбраната противоречат на чл. 120 от Конституцията на Република България, защото тази заповед е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК и засяга правната сфера на Б. Г. и той има правен интерес да я оспорва пред съд. Обжалваното определение трябва да бъде отменено в неговата цялост, а делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия, включително и за произнасяне по акцесорното искане за спиране на предварителното изпълнение, по отношение на което липсват самостоятелни фактически и правни изводи и касационната инстанция не разполага с възможност поради ограничението от чл. 220 от АПК да се произнесе по същество на осонвание чл. 235 от АПК. С оглед изхода на спора и на основание чл. 226, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 236 от АПК, разноски не следва да бъдат определяни По изложените съображения, Върховният административен съд, състав на пето отделение,