Решение № 245 от 11.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 2188/2024 г.

Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Н. Р., ЕГН [ЕГН], от [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 115/10.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 92/2024 г. по описа на Окръжен съд – Разград, с което, след отмяна на решение № 776/23.12.2023 г. по гр. д. № 1099/2023 г. по описа на Районен съд – Разград, е отхвърлен искът на касатора срещу ЗАД АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ АД за заплащане на сумата от 20 000 лв. – частична претенция от общо посочената такава от 120 000 лв. – за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени при ПТП на 30.06.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 16.11.2020 г. В касационната жалба се сочи, че са налице основанията на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК за обезсилване на решението като недопустимо, поради разглеждането на непредявен иск, евентуално за отмяна на решението като неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, за което се излагат подробни съображения. Правят се оплаквания, че окръжният съд е решил да разшири предмета на въззивното производство, като е приел, че следва да съобразява общия справедлив размер на обезщетението по предходен частичен иск за 80 000 лв. от пълната претенция за 120 000 лв., както и че с влязлото в сила съдебно решение по частичния иск този въпрос е окончателно разрешен и е формирана сила на пресъдено нещо - извод, формиран в нарушение на т. 18 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. На следващо място се навежда допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 52 ЗЗД, отново с оглед приетото в обжалваното решение, че при едни и същи обстоятелства по втория частичен иск следва да се определи същият размер на обезщетението, който е бил определен и при първия частичен иск, защото в противен случай критерият за справедливост ще бъде нарушен. Поддържа се, че този решаващ извод се намира в противоречие с принципните постановки, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, в чиито мотиви ясно е посочено, че само при решение, с което частичният иск е отхвърлен изцяло или отчасти, ищецът не може да предяви успешно иск за останалата непредявена част от вземането. Твърди се, че решението е постановено в нарушение на изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като съдът не е направил своя преценка на доказателствата, не е посочил какви факти приема за установени и какви са правните му изводи във връзка с тях. Липсва анализ на относимите за определяне на размера на обезщетението факти, които да обусловят крайния извод за неоснователност на частичния иск. По тези и други съображения се моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго за уважаване на исковата претенция. В проведеното публично съдебно заседание жалбата се поддържа, претендира се присъждане на сторените във всички инстанции разноски. Ответникът по касация - ЗАД „Алианц България“ АД, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва касационната жалба. Счита, че въззивното решение е правилно и законосъобразно и моли за оставянето му в сила. В пледоарията по същество поддържа тезата, че всички посочени от ищеца в предходното исково производство телесни увреждания ведно с техните последици представляват правопораждащи правото на обезщетение факти и се обхващат от силата на пресъдено нещо по частичния иск, а ако се допусне в следващо производство тяхното преразглеждане, при всички положения ще е налице неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД и несправедливост на обезщетението, доколкото едни и същи обстоятелства се преценяват от различни съдии. Претендира разноски. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения правен въпрос относно обективните предели на силата на пресъдено нещо, която се формира по изцяло уважен частичен иск, с оглед тяхното съобразяване от съда при предявен последващ иск за друга (респ. за останалата) част от вземането. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като съобрази доводите на страните съгласно правилото на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: Обжалваният краен резултат е постановен въз основа на следните мотиви, изложени от състава на Разградския окръжен съд, а именно: С решение № 14/01.02.2023 г. по гр. д. № 186/2021 г., влязло в сила на 01.03.2023 г., Окръжен съд - Разград е осъдил ЗАД „Алианц България“ АД да заплати на Н. Р. сумата 80 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, по предявен като частичен иск от общата сума от 120 000 лева. Приетите по гр. д. № 186/2021 г. на ОС - Разград правнозначими факти са, че Н. Р. е пострадал на 30.06.2020 г. от ПТП, причинено от С. А., управлявал автомобил „Ленд Ровер“ с рег. [рег.номер на МПС], застрахован със застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника. С одобрено от Районен съд - Бяла споразумение по НОХД № 209/2022 г. С. А. е признат за виновен, че е осъществил състава на престъплението по чл. 343, ал. 3, б. „а” вр. с ал. 1, б. „б“, вр. с чл. 342, ал. 1, като е нарушил правилата за движение по пътищата, а именно: Чл. 20, ал. 1 ЗДвП, чл. 20, ал. 2 ЗДвП, чл. 21, ал. 1 ЗДвП и чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП, и по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на Н. Р., изразяваща се в трайно затрудняване на движенията на ляв горен крайник и десен долен крайник за срок повече от 30 дни, поради счупване на лява ключица, счупване на дясно колянно капаче, счупване на дясна голямопищялна кост в близкия край, увреждания на вътреставни меки структури (медиален мениск и ставен хрущял) на дясна колянна става, наложило оперативно лечение, хронична нестабилност на дясна колянна става, тромбоза в бедрена и илиячна вени в дясно. Въз основа на заключението по СМЕ и събраните гласни доказателства съдът по първия частичен иск е направил извод за вида и характера на телесните увреди, последиците от тях, продължителността на проведеното лечение и понесените в резултат на това болки и неудобства, възможностите за пълно възстановяване. Прието е за установено, че ищецът е претърпял изключително тежка съчетана травма, която изцяло е променила качеството му на живот. Претърпял е пет операции и тези оперативни интервенции са свързани с много болки и страдания. Възстановителният и оздравителен период при ищеца след три години от произшествието все още не е приключил и не се очаква пълно възстановяване. Налице са посттравматични усложнения в здравословното му състояние – контрактура на дясна колянна става и флеботромбоза на десни бедрена и хълбочна вени вследствие на ограничения двигателен режим. Контрактурата на дясна колянна става ще остане трайна и необратима, а флеботромбозата подлежи на постоянно системно лечение и лабораторен контрол, поради вероятност от рецидиви. Дългосрочната прогноза обосновава невъзможност пострадалият да се възстанови и да бъде пълноценен в дейностите в ежедневния живот. Установено е още, че след произшествието за около три месеца ищецът бил изцяло неподвижен и се нуждаел от чужда помощ, изпитвал много силни болки. Не можел да се храни пълноценно, нито да се обслужва сам. Впоследствие няколко месеца след всяка оперативна интервенция изцяло се нуждаел от чужда помощ. Преди ПТП работел като шофьор, отглеждал пчели, а след инцидента не можел вече да работи /постановено е решение на ТЕЛК, приложено към двете искови молби/ и генерирал дългове. До момента на постановяване на съдебното решение не се е възстановило и психическото му здраве. Не може да работи и да води пълноценен живот. Така съдът е преценил, че претърпените болки и страдания се характеризират с изключително висок и продължителен интензитет и не са приключили. Въз основа на установените факти съдът по предявения първи частичен иск е приел, че справедливото по размер обезщетение за търпените неимуществени вреди възлиза на 80 000 лева, като съответстващо на общовъзприетото понятие за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В резултат на този извод искът по гр. д. № 186/2021 г., предявен като частичен за 80 000 лв. от общ размер 120 000 лв., е уважен изцяло. Въззивният съд изрично е отбелязал, че в настоящия съдебен процес не се сочат факти и обстоятелства, които да са относими към предмета на иска и да не са били разгледани в първото по ред съдебно производство. Като е съобразил, че предявеният от Н. Р. частичен иск за 20 000 лв. от сумата 120 000 лв. е втори по ред, и като е взел предвид задължителното тълкуване, направено в т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е приел, че въпросите, свързани с наличието на предпоставките на чл. 45 ЗЗД, съществуването на валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност“ с ответното дружество, ведно с изпълнение на особените изисквания по чл. 380 КЗ, са установени с влязлото в сила решение по гр.д. № 186/2021 г. на ОС - Разград. По-нататък въззивният съд е основал изводите си на съдебна практика (решение № 65 от 31.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3185/2021 г., I г. о.), според която макар при разглеждането на втория частичен иск съдът да не е обвързан от общия размер на обезщетението за неимуществени вреди, приет за справедлив при разглеждането на първия частичен иск, той следва да обоснове извода си защо приема различен от първия съдебен състав общ размер на обезщетението; при едни и същи обстоятелства съдът по втория частичен иск следва да определи същия общ размер на обезщетението, който е бил определен и при първия частичен иск, в противен случай критерият за справедливост ще бъде нарушен. Различният общ размер на обезщетението може да бъде мотивиран от съда по втория частичен иск с обстоятелства, които не са били обсъждани при разглеждането на първия частичен иск, но само ако те са в предмета на делото /например когато се касае за пропуск на съда по първия частичен иск, който не е обсъдил определени обстоятелства, въпреки че е бил длъжен да ги обсъди/. По тези съображения и като е приел, че са налице едни и същи факти и обстоятелства в двете съдебни производства и не са посочени такива, които да не са били разгледани в производството по гр. д. № 186/2021 г. на РОС, съставът на въззивния съд е намерил, че с оглед спазване на принципа на справедливост следва да определи същия общ размер на обезщетението, като този по първия частичен иск – 80 000 лв., поради което искът за горницата следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Съставът на Върховния касационен съд намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е налице твърдяното в касационната жалба превишаване на рамките на спорния предмет или произнасяне по непредявен иск от страна на въззивния съд. Оплакванията на касатора касаят изцяло правилността на обжалвания съдебен акт. По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, е дадено разрешение с формираната задължителна съдебна практика по Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, според която решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото спорно право. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че в хипотезата на уважен частичен иск обективните предели на силата на пресъдено нещо, която се формира с решението, обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното право; Когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата (остатъка) от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем, което може да съществува, но може и да не съществува; Обективните предели на силата на пресъдено нещо на положителното решение по частичен иск се изчерпват с предмета на делото, т. е. с предявената за съдебна защита част от вземането, а по останалата част може да се формира нова - различна сила на пресъдено нещо; Формираната сила на пресъдено нещо на решението по частичния иск относно неговото основание преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правнорелевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право, но не и правопогасяващите възражения за останалата непредявена с частичния иск част от вземането. Тълкувателното решение намира приложение спрямо всички частични искове, независимо от тяхното материалноправно основание. Изискването за справедливост на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е с материалноправен характер и е изцяло относимо към размера на исковата претенция, следователно не може да съставлява основание съдът да се отклони от задължителните указания на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС относно обективните предели на силата на пресъдено нещо, която се формира при уважен частичен иск. В случая въззивното решение е постановено по частичен иск с правно основание чл. 432 КЗ за обезщетяване на претърпени при ПТП неимуществени вреди, предявен след влизане в сила на решение, с което е уважен в заявения пълен размер предходен частичен иск по чл. 432 КЗ за обезщетяване на неимуществени вреди от същото събитие. Претендираното с прекия иск обезщетение, макар и пряко зависимо от обема на конкретно понесените неимуществени вреди, не е част от правопораждащите спорното вземане факти, а се дължи като последица от осъществяването на фактическите състави на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД и на обусловената от нея отговорност на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Съдът, сезиран с частичния иск, се произнася относно общия справедлив размер на обезщетението единствено в мотивите към решението, които съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК не се ползват със сила на пресъдено нещо и не подлежат на самостоятелно обжалване. След като ищецът не може да се защити срещу определения в мотивите общ размер на дължимото обезщетение поради това, че частичният му иск е бил изцяло уважен, то не може да се приеме, че този размер го обвързва, още по-малко съдът по втория частичен иск може да действа като контролна инстанция спрямо решението по първия частичен иск и да преценява, дали първият съдебен състав е обсъдил всички релевантни за определянето на обезщетението обстоятелства. В заключение и като съобрази задължителната съдебна практика настоящият съдебен състав намира, че когато с частичен иск ищецът предявява част от вземането си за обезщетение, тази част съставлява спорното материално право, предмет на защита, съответно само за нея се формира сила на пресъдено нещо в обективните предели, очертани от диспозитива на решението за уважаване на частичния иск в предявения размер. С оглед гореизложеното, въззивното решение се преценява като частично неправилно. Основателни са оплакванията в касационната жалба срещу законосъобразността на изводите на съда, че с влязлото в сила съдебно решение по частичния иск въпросът за пълния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е окончателно разрешен и по него е формирана сила на пресъдено нещо, както и че при едни и същи обстоятелства по втория частичен иск следва да се определи същият общ размер на обезщетението, който е бил определен и при първия частичен иск, защото в противен случай критерият за справедливост би бил нарушен. Споделената в обжалваното решение правна конструкция лишава съда, разглеждащ иска за остатъка от вземането за обезщетение, от основната му правораздавателна функция – да преценява доказателствата и доводите на страните по вътрешно убеждение и да основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства и върху закона. В тази връзка са основателни и доводите на касатора за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при постановяване на обжалвания съдебен акт, тъй като въззивният съд не е направил своя преценка и анализ на доказателствата, не е посочил какви факти приема за установени и какви са правните му изводи във връзка с тях. При съобразяване на посоченото във въззивната жалба на ЗАД „Алианц България“ АД срещу установената с първоинстанционното решение фактическа обстановка съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и въз основа на представените по делото доказателства, както и с оглед липсата на указаните в чл. 293, ал. 3 ГПК предпоставки, настоящият съдебен състав приема следното по съществото на спора: В резултат на пътнотранспортното произшествие, настъпило на 30.06.2020 г., ищецът е получил счупване на носни кости, счупване на лява ключица, счупване на капачката на дясното коляно, счупване на големия пищял на дясна подбедрица. Счупванията са лекувани консервативно (чрез закрита репозиция и имобилизация, където е необходимо). Възстановителният период за най-тежката травма – последната от посочените по-горе – би следвало да е в рамките на 3.5 месеца. В хода на оздравителния процес при ищеца са настъпили усложнения (като е безспорно установена причинно-следствената връзка между тях и причинените при ПТП травматични увреждания), в резултат на което той е претърпял няколко оперативни интервенции. На 16.09.2020 г. е извършено хирургично отстраняване на фиброзни образувания, частично отстраняване на увреден менискус, отстраняване на плака, отстраняване на вътрешната обвивка на колянната става и хидропластика; отделно ищецът е лекуван четири пъти оперативно и за илео-феморална флеботромбоза - следствие от ограничения двигателен режим. Горното е довело до ползване на отпуск по болест за времето от 30.06.2020 г. до 25.02.2021 г. Най-значителната негативна последица за ищеца е придобитата контрактура на дясно коляно, която е с пожизнен характер и се изразява в силно накуцваща походка за сметка на десен долен крайник и невъзможност за моноподален стоеж в дясно. С експертно решение на ТЕЛК от 01.03.2021 г. ищецът е освидетелстван с 62 % ТНР за срок от три години. Неоснователни с оглед разпоредбата на чл. 53 ЗЗД са възраженията на ответника, че не следва да отговаря за недостатъци на проведеното лечение, както и че флеботромбозата е в резултат на предходно здравословно състояние на ищеца, т. к. подобни данни по делото липсват. Като съобрази възрастта на ищеца – на 51 години към момента на ПТП, броя и тежестта на получените фрактури, настъпилите в оздравителния период усложнения, проведените в тази връзка оперативни интервенции и съпътстващите лечението болки, страдания и негативни изживявания, периода от 8 месеца на ползван отпуск по болест, невъзможността за възстановяване на функциите на десния долен крайник – представляваща инвалидизиране, което ще създава ежедневни затруднения на ищеца до края на живота му, както и при отчитане на обществено-икономическата конюнктура към 2020 г., настоящият съдебен състав приема, че справедливото и адекватно по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за търпените неимуществени вреди, на което ищецът има право, възлиза на 99 000 лв. При така формираните изводи обжалваното въззивно решение следва да бъде частично отменено като неправилно, а именно относно сумата от 19 000 лв. (равностойни на 9 714.55 евро), и частичният иск с цена 20 000 лв. да бъде уважен до този размер, ведно със законната лихва върху главницата от 9 714.55 евро, считано от 16.11.2020 г. до окончателното й изплащане. В останалата част касационната жалба се преценява като неоснователна и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Обжалваното решение следва да бъде изцяло отменено в частта относно разноските, като отговорността за понасянето им следва да бъде разпределена за всички инстанции съобразно изхода от спора. Ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати и дължимата за всички инстанции държавна такса в размер на 777.16 евро. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение