Определение № 463 от 27.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 175/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Пловдивската апелативна прокуратура против решение № 65 от 3.11.2021 г., постановено по въззивно гражданско дело № 521 по описа за 2021 г. на Пловдивския апелативен съд, 2 граждански състав, с което е отменено решение № 260155 от 20.05.2021 г. по гр. д. № 3149 по описа за 2020 г. на Старозагорския окръжен съд в частта за отхвърляне на иска на Т. Р. Г. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно повдигнато обвинение в извършване на престъпление над 30 000 лв. до 50 000 лв., в тази част е постановено друго решение за присъждане допълнително на 20 000 лв. обезщетение, а в частите, с които Прокуратурата е осъдена да заплати 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 5 300 лв. имуществени вреди първоинстанционното решение е потвърдено.

Касаторът твърди, че решението на Варненския апелативен съд е неправилно, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила-основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване касаторът сочи противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Относно приложението на чл.52 от ЗЗД, а именно-правилното разбиране на значението на вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост.

2. Представлява ли неизпълнението на задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, доказателствата и тяхното значение, свързани с правилното прилагане на принципа на справедливостта при определяне на обезщетение за неимуществените вреди, противоречие с практиката на ВКС?

Т. Р. Г. застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Т. Р. Г. е изложила в исковата молба, че с влязла в сила на 30.11.2015 г. е била призната за невинна в това, че за периода от месец февруари до 6.11.2009 г. поради немарливо изпълнение на занятие, представляващо източник на повишена опасност-лекар акушер гинеколог, е причинила по непредпазливост смъртта на новородения С. С. Д.. Повдигнатото и поддържаното от Прокуратурата на Република България незаконно обвинение е довело до емоционален срив, ищцата се чувствала унизена, изпаднала в депресия потърсила медицинска помощ при невролог и кардиолог с оплаквания от сърцебиене, главоболие, напрегнатост, безсъние. По време на досъдебното производство ищцата подготвяла документи за работа като лекар във Франция, което обаче не било осъществено единствено си само по причина, че срещу нея е било повдигнато обвинение. Обстоятелството, че има висящ съдебен процес е било разгласено от медиите и е станало известно на широк кръг хора, включително на нейни колеги-лекари и на пациенти, което е повлияло върху социалния, личния и най-вече професионалния и живот и авторитет. За обезщетение на тези неимуществени вреди тя е предявила иск за заплащане на сумата от 100 000 лв.

От разпита на свидетелите е било установено по делото, че повдигнатото обвинение се е отразило отрицателно на семейния живот и на здравословното и състояние-повишила теглото си, започнала да страда от повишено кръвно налягане, безсъние и сърцебиене. Ищцата е спряла да води социален живот, да ходи на конгреси, на професионалния празник и на фирмени събирания, защото се срамувала и се чувствала потисната. Притеснявала се, че не знае какво би работила, ако загуби правата си, наложило се да се премести в друга болница.

Заключението на съдебнопсихологичната експертиза е, че наказателното производство е представлявало стресогенно събитие за ищцата, което е предизвикало разстройство в адаптацията/тревожно-депресивна реакция/, продължило около пет години. Това производство е затруднило значимо нейното нормално социално, семейно и професионално функциониране. Налице са данни за промяна на личността, изразяващи се в средно изразена личностна тревожност и нарушение на съня, както и известна несигурност и липса на свобода в социалните контакти. Установяват се данни за типичните за стресовите състояния телесни реакции: главоболие, повишено артериално налягане, сърцебиене.

Въз основа на събраните по делото доказателства Старозагорският окръжен съд е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на ищцата 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, а Пловдивският апелативен съд е увеличил обезщетението на 50 000 лв. В мотивите си въззивният съд подробно е описал съдържащите се в свидетелските показания последици от наказателното производство и изводите на медицинската експертиза. Посочил е критериите, обуславящи размера на обезщетението за неимуществени вреди: продължителност на наказателното производство, обвинение за престъпление, което е тежко и то във връзка с професионалното качество на ищцата, мярка за неотклонение с нисък интензитет влошеното здравословно, включително психическо състояние, личните притеснения в качеството и на съпруг и родител, финансовите затруднения, продължителност на натрупания професионален опит, ограничаване на възможността за професионално развитие, продължаване на работа по специалността, макар и в друго лечебно заведение. Обобщил, е, че не до тези правни изводи е достигнал първоинстанционният съд, поради което е приел, че следва да се присъдят още 20 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди. Последното изречение в мотивите на въззивния съд е дало повод на касатора да твърди, че обжалваното решение е немотивирано, декларативно и не почива на собствен анализ, поради което противоречи на практиката на ВКС по втория формулиран въпрос. Разгледани в цялост обаче, мотивите на Пловдивския апелативен съд преди това обобщаващо изречение съдържат анализ и съобразяване на всички обстоятелства, които в конкретния случай са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Следователно въззивният съд е обсъдил възраженията и доводите на страните и събраните по делото доказателства, излагайки свои собствени фактически и правни изводи, поради което по втория въпрос няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС.

Всички посочени в решението критерии за определяне размера на неимуществените вреди от незаконно повдигнатото обвинение са меродавни и съответстват на т. ІІ на ППВС №4/1968 г., на т.3 и т.11 от ТР №3/2005 г. на ОСГК на ВКС и на цитираната от касатора практика на отделни състави на ВКС. Наказателното производство действително не е продължило извън разумния срок и наложената мярка за отклонение не е била тежка. От решаващо значение за по-високия от обичайния размер обезщетение обаче е тежкото и директно отрицателно въздействие върху професионалната кариера и авторитет на ищцата. Въздействието върху професионалния живот е сред най-важните критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. В този смисъл са цитираните от касатора решения № 161 от 3.6.2016 г. по гр. д. № 377/2016 г. на IV ГО, № 210 от 15.01.2019 г. по гр. д. № 174/2018 г. на III ГО, № 179 от 9.01.2019 г. по гр. д. № 4551/2017 г. на III ГО, както и решения № 27 от 27.2.2020 г. по гр. д. № 2614/2019 г. на III ГО, № 243 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 1111/2019 г. на III ГО, № 220 от 6.01.2020 г. по гр. д. № 490 от 2019 г. на III ГО и № 127 от 21.05.2019 г. по гр.д. № 1881/2018 г. на IV ГО и много други. В настоящия казус граденият в продължение на 25 години професионален авторитет на ищцата като лекар-акушер гинеколог е бил в голяма степен разрушен от незаконното наказателно производство, което обуславя значителния размер на обезщетението за неимуществени вреди. Ето защо между цитираните от касатора решения на ВКС и обжалваното решение няма никакви принципни разлики, които могат да обусловят допускане на касационното обжалване.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на Т. Р. Г. сумата 1500 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение