Определение № 2672 от 21.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1296/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. Ц. срещу решение № 6386/24.10.2025 г. по в. гр. д. № 13854/2024 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 14884/30.07.2024 г. по гр. д. № 54565/2022 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен за сумата 10 000 лв., предявеният от С. П. Ц. срещу "ЗОО ДИНО" ЕООД иск с правно основание чл. 195, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 195, ал. 2, вр. чл. 52 ЗЗД, ведно със законната лихва от предявяването на иска – 07.10.2022 г. до окончателното изплащане на сумата. В изложението към жалбата се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г.о., съобрази следното: В първоинстанционното производство Софийският районен съд е приел за разглеждане иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, предявен от С. П. Ц. срещу "ЗОО ДИНО" ЕООД, за заплащане на сумата 10 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, настъпили поради продажбата на 15.04.2022 г. на болно животно – куче, порода Кавалер Кинг Чарлз Шпаньол, мъжки пол родено на 23.01.2022 г. с микрочип 100098100050092, ведно със законната лихва от предявяването на иска – 07.10.2022 г. до окончателното изплащане на сумата. По делото е установено, че братът на ищцата А. Ц. е закупил от ответника куче, порода Кавалер Кинг Чарлз Шпаньол, мъжки пол, родено на 23.01.2022 г. с микрочип 100098100050092 и към момента на продажбата животното е имало заболяване – порок на сърцето. От показанията на свидетелката С. М. е прието за установено, че кучето е било подарено на ищцата от нейния брат, като тя и майка й С. Ц. полагали грижи за него, а скоро след закупуването на животното открили, че същото има проблеми. Свидетелката посочва, че ищцата и нейната майка твърдели, че не знаели, че кучето е болно, тъй като според всички предоставени от А. Ц. документи кучето е било здраво, а на първия преглед за поставяне на ваксина установили, че кучето е със сърдечно заболяване. От представените по делото медицински документи и заключението на изслушаната в хода на делото ветеринарно-медицинска експертиза е прието за установено, че процесното куче страда от вродено сърдечно заболяване, наречено заболяване на митралната клапа. За безспорно е прието обстоятелството, че ответното дружество е предложило да предостави друго животно, но било отказано, както и че е била възстановена сумата 1 650 лв. на третото лице, закупило животното, а животното не е било върнато на ответника. При липсата на твърдения за наличие на облигационна връзка между ищцата и ответното дружество, първоинстанционният съд е приел с доклада по делото, че е предявен осъдителен иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Първоинстанционният съд е приел, че фактическият състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД включва възлагане от едно на друго лице на някаква работа и вреди, причинени от последното при или по повод изпълнението на възложената работа. Приел е, че в случая съвкупният анализ на ангажираните от страните доказателства не обосновава извод за наличие на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане. Посочил е, че от заключението на изслушаната в хода на делото ветеринарно-медицинска експертиза се установява, че процесното куче към момента продажбата е страдало от вродено сърдечно заболяване, което е можело да бъде установено при преслушване на гръдната област със слушалка. Направен е извод, че ответникът, чрез ангажираните от него лица, не е изпълнил предвиденото в чл. 31, ал. 1 от Закона защита на животните задължение за продажба в зоомагазините на здрави животни, на които е извършена необходимата ветеринарномедицинска профилактика, поради което районният съд е приел, че е налице противоправно поведение на лицата, за които ответното дружество носи гаранционно обезпечителна отговорност. Приел е, че в случая обаче не са осъществени останалите елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД, като не се установява в пряка причинна връзка с посоченото противоправно поведение ищцата да е претърпяла вреди. Първоинстанционният съд е посочил, че типичната цел на нормата на чл. 31, ал. 1 ЗЗЖ, с оглед конкретното съдържание на разпоредбата, акцентиращо на извършването на ветеринарномедицинска профилактика, цялостното съдържание на закона и предвидената с чл. 63, ал. 1 ЗЗЖ административнонаказателна отговорност, е да ограничи разпространението на животни, страдащи от заболявания, които са заразни и които биха застрашили живота и здравето на други животни и хора. В този случай с оглед предвидимост на вредите, които дори лица без договорна връзка и преки отношения със стопанисващото зоомагазина лице биха претърпели, би била мислима и причинна връзка с неизпълнение на законоустановеното задължение. Според съда обаче настоящият случай не е такъв, тъй като заболяването на процесното куче не е опасно за живота и здравето на други животни или хора. По-нататък съдът е намерил за недоказано заболяването на кучето да е имало конкретни външни прояви, респективно какви и същите да са наложили извършване на конкретни грижи, различни от тези за животно на ниска възраст без това заболяване, респективно такива конкретни грижи да са полагани от ищцата. По делото не са установени и ограничения и предписания в отглеждането и нормалното ежедневие на животното, които да са рефлектирали в неудобства за ищцата. Посочва се, че от показанията на разпитаната по делото свидетелка С. М. се установява, че ищцата е трябвало да става по няколко пъти нощем, както и че кучето е следвало да бъде под постоянен надзор, но като причина за това се посочва обстоятелството, че животното е имало необходимост да вижда някого и да е на светло. По делото не се доказва и именно ищцата да е водила животното на наложителни прегледи и/или манипулации във връзка със заболяването. Посочва се, че заболяването на животното е установено не поради проявени отклонения в поведението и видими здравословни проблеми на животното, а при редовен профилактичен преглед с оглед регулярна ваксинация. Също и, че самата ищца посочва в исковата си молба, че още след като е установен сърдечният порок, което е станало на 06.05.2022 г., от страна на ответното дружество три пъти е предложено животното да бъде върнато и да бъде предоставено друго, като не се спори и че впоследствие на брата на ищцата е върната продажната цена за него, като доколкото друго не се установява съдът е приел, че сумата е върната най-късно на 18.08.2023 г., на която дата е издаден документ от ответника за сторниране на продажната цена. В заключение районният съд е приел, че твърдените неудобствата, свързани с отглеждането на животното и воденото му на прегледи и консултации, дори и да са претърпени от ищцата, не са в пряка причинна връзка с установеното противоправно деяние, а са резултат от отклоненото предложение животното да бъде върнато на ответника и пряка последица от избора на ищцата да полага грижи за неговото лечение. Въззивният съд е посочил, че правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но я е извел от обстоятелства, на които страната се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. В конкретния случай съставът на Софийския градски съд е приел, че първоинстанционният съд неправилно е определил правната квалификация на спорното право, като е посочил чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД по отношение претендираната сума от 10 000 лв., вместо вярната правна квалификация – чл. 195, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 195, ал. 2, вр. чл. 52 ЗЗД. В тази връзка е посочил, че основанието на иска се извежда от фактическите обстоятелства, заявени в исковата молба, които в случая еднозначно сочат, че се претендира заплащането на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата вследствие на продажбата на болно животно куче, страдащо от заболяване на сърцето, за което ищцата твърди да представлява скрит недостатък, за който не е била уведомена при сключване на договора. Доколкото обаче съдът не се е произнесъл въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, обжалваното решение се явява процесуално допустимо и въззивният съд е приел, че спорът следва да се разгледа по същество. При постановяване на решението си решаващият съд е посочил, че в тежест на ищцата по предявения иск с правно основание чл. 195, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 195, ал. 2, вр. чл. 52 ЗЗД е да докаже, че е сключен договор за продажба на куче, че са били налице скрити недостатъци на прехвърленото животно, за които не е била уведомена от продавача по договора преди неговото сключване, че последният е знаел за тях, че вследствие на некачественото изпълнение на поети с договора задължения от ответника са настъпили в патримониума на ищцата неимуществени вреди, като следва да се докаже и техният размер. Приел е, че по делото е установено, че между брата на ищцата и ответното дружество е сключен договор за покупко-продажба на куче, порода Кавалер Кинг Чарлз Шпаньол, мъжки пол, родено на 23.01.2022 г., микрочип: 100098100050092, на име Ръсти срещу сумата от 1 650 лв., а от приложената по делото разпечатка от електронна регистрация на кучета и извадка от регистъра на БАБХ относно собствеността на кучето към дата 28.08.2023 г. е приел за установено, че собственик на кучето е А. Ц., считано от 23.01.2022 г. Изложени са съображения, че отговорността на продавача по чл. 193 и сл. ЗЗД е за скрити или явни недостатъци на вещта към момента, когато се прехвърля нейната собственост и рискът е за купувача. Касае е се за права, които произтичат от сключения между страните договор за покупко-продажба. Посочва се, че с разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗЗД законодателят е утвърдил принципа, че договорът поражда действие между страните, които са го сключили, а спрямо трети лица - само в изрично предвидените в закона случаи. Поради това и правата за търсене на отговорност за недостатъци на продадената вещ, които по силата на закона обезпечават на приобретателя на вещта в течение на определен срок за нормално и несмущаване ползване на вещта, могат да бъдат осъществявани само между страните по договора. Трети лица не носят задължения във връзка с изпълнението на договора, като не могат и да използват никакви права от него. Последващи приобретатели, придобили вещта от купувача, какъвто е настоящият случай, не могат да имат права спрямо праводателя на техния съконтрагент. Отговорността по чл. 195 ЗЗД възниква само между страните по съответното договорно правоотношение – в случая договор за покупко-продажба, като за недостатъци на вещта праводателят продавач ще носи отговорност само пред съответния приобретател по конкретния договор с него, но този праводател няма да носи тази отговорност пред последващ приобретател, какъвто в случая се явява ищцата. Тази отговорност е облигационно задължение и не следва вещта, а за да се прехвърлят правата по чл. 195 и следв. от първия приобретател срещу праводателя му на втория приобретател следва да се сключи нарочен договор за цесия с такъв предмет. В заключение е направен извод за неоснователност на предявения иск поради това, че ищцата не е активно материалноправно легитимирана да претендира отговорност за скрити недостатъци на животното. По делото е безспорно установено, че ищцата не е страна по облигационното правоотношение, произтичащо от сключения договор за покупко-продажба на животното, като липсват и твърдения, съот. не са ангажирани доказателства, правата по чл. 195 и следв. да са прехвърлени от купувача по договора за покупко-продажба на ищцата. Предвид така изложеното решаващият съд е намерил, че обсъждането на останалите оплаквания във въззивната жалба се явява безпредметно. В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение, с твърдения, че е нарушен материалният закон, допуснати са съществени нарушения на съдопроизводствените правила и решението е необосновано. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателката се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, като формулира следните въпроси: 1."Длъжен ли е въззивният съд, когато установи неправилна правна квалификация на иска от първоинстанционния съд, да отмени първоинстанционното решение и да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти, когато поради неправилна квалификация са дадени неточни указания за доказване?; 2."Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички релевантни доводи, възражения и доказателства, наведени от страните, и представлява ли необсъждането им съществено процесуално нарушение?"; 3."Попада ли продажбата на животно с вродено незаразно, но животозастрашаващо заболяване в обхвата на забраната по чл. 31, ал. 1 ЗЗЖ за продажба на болни животни и поражда ли това деликтна отговорност за неимуществени вреди спрямо лице, което не е страна по договора за покупко-продажба, но реално търпи вредите?". Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба "ЗОО ДИНО" ЕООД в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал писмен отговор, в който излага съображения за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че не са налице поддържаните от жалбоподателката предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставените въпроси и отговорите им не са обуславящи, те не биха променили крайния изход на спора, поради следното: Очевидно неоснователен е искът за претендиране на договорна отговорност, тъй като ищцата не е страна по договора за покупко- продажба на кучето. Очевидно неоснователен ще е и искът за преддоговорна отговорност по чл. 12 ЗЗД във връзка с чл. 31, ал.1 ЗЗЖ, в хипотезата, когато в нарушение на забраната на чл. 31, ал.1 ЗЗЖ е продадено нездраво животно и договорът ще е нищожен на основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД поради противоречие с императивна правна норма. В случая на чл.12 ЗЗД- материално легитимиран да търси преддоговорна отговорност е лицето участвало в преговорите. Неоснователен би бил и искът по чл. 45 ЗЗД, доколкото ищцата не е била в преддоговорни или договорни отношения с ответника, и при увреждане разполага с иска по чл. 45 ЗЗД. Първо, продаденото куче не е било заразно и не е представлявало заплаха за здравето и живота на хората. Второ, ответникът е действал добросъвестно- когато е разбрал за вродения порок на кучето, е предложил замяна, а след това поради отказ, е върнал парите от продажбата. И трето, ищцата е дала съгласие да гледа и да се грижи за кучето с вродения порок и да търпи страдания от това, а когато увреденото лице е дало съгласие да търпи страдания, се изключва противоправността, което е една от изискуемите предпоставки за отговорността по чл. 45 ЗЗД, респективно по чл. 49 ЗЗД. Предвид изхода на спора, разноски за жалбоподателката не се следват, но тя следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежнo удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 598,50 евро с вкл. ДДС. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение