Определение № 681 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 840/2015 г.

Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от НОВОФЕРМ Б. ЕАД [населено място], чрез адв. Василева – процесуален пълномощник, срещу определение № 203/23.01.2015 г. по т.д. № 2020/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд, търговско отделение, VІ-ти състав, с което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото решение от 29.09.2014 г., чрез присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 096 лв. В частната жалба се излага, че определението е неправилно, като не се споделят решаващите изводи на съда, че за да е дължимо адвокатското възнаграждение, то следва да е договорено, а едва след това се преценяват данните за реалното му плащане. Според жалбоподателя, дължимостта на възнаграждението за процесуално представителство произтича от закона – чл.36 ЗА и Наредба № 1/09.07.2004 г., поради което и разписката за получаването му е достатъчно и надлежно доказателство за заплащане на претендирания хонорар. С тези доводи се моли обжалваното определение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново, с което да се присъдят в полза на жалбоподателя разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете. Ответникът по частната жалба – СОЛИД О. [населено място] не е подал писмен отговор против нея. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като прецени данните по делото и инвокираните оплаквания, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивен съд при условията на § 14 ПЗР ЗИДГПК /ДВ бр. 50/03.07.15 год./ и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна, по следните съображения: Липсва спор, че по делото жалбоподателят не е представил договор за правна защита и съдействие, а само пълномощни за процесуално представителство. Адвокатът - пълномощник е декларирал писмено пред съда получаването на адвокатски хонорар в размер на 3 096 лв., без да сочи начина на извършване на плащането. При тези факти въззивният съд правилно е преценил и приложил дадените в т.1 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТКВКС от 06.11.2013 г. указания, според които на възстановяване по реда на чл.78 ГПК подлежат само тези разноски за правна защита, които са уговорени и реално заплатени. Безспорно по размера на подлежащото на заплащане адвокатско възнаграждение следва да е постигнато съгласие между клиент и адвокат. Съгласието, за да е противопоставимо на третите лица, каквито са насрещните страни в процеса, следва да е изразено в писмена форма. Наличието на писмен договор е необходимо и за извършване на преценка, дали плащането е осъществено съгласно предвидения между страните способ. Видно от цитираното ТР № 6/2012 г. относно предпоставките, при които се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение, е необходимо в договора за правна помощ да бъде указан изрично видът на плащането, с оглед на който са различни и доказателствата за сторените разходи; а когато възнаграждението се заплаща в брой, този факт следва да е отразен и в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. Предвид изложеното, представената от адвоката – пълномощник декларация за получен хонорар не съставлява надлежно доказателство за реално направени разноски, които насрещната страна е длъжна да покрие, поради което молбата за изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане и на адвокатско възнаграждение е неоснователна. Като е направил този извод по сходни съображения, въззивният съд е постановил правилно определение, което следва да бъде потвърдено. Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, ТК, ІІ-ро отделение