Определение № 1382 от 25.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 864/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на ответника по делото Д. Ж. Д. срещу определение № 665/15.12.2023 г., постановено по частно възз. гр. дело № 438/2023 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за допълване по реда на чл. 248 от ГПК на постановеното по същото дело въззивно определение № 571/30.10.2023 г. – относно разноските, чрез присъждане на такива за адвокатско възнаграждение за частното въззивно производство. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване определение на апелативния съд. В частната жалба се излага оплакване за неправилност на обжалваното определение. В тази връзка се сочи, че в практиката на ВКС няма колебание, че предвид несамостоятелния характер на производството по чл. 248 от ГПК, извършените от страните процесуални действия не съставляват източник на самостоятелно задължение за възлагането на разноски. Жалбоподателят счита, че по различен начин стои въпросът, когато при обжалване пред горната инстанция е бил спорен въпросът за правилността на произнасянето по реда на чл. 248 от ГПК относно разноските. Поддържа, че в тази хипотеза страните имат определено процесуално качество според позицията си в производството, поради което при решаването на спора за разноските можело да им се присъдят разноски по правилата на чл. 78 от ГПК. В тази връзка жалбоподателят се позовава на определение № 50053/09.10.2023 г. по гр. дело № 3054/2022 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. Насрещната страна – ищцата по делото В. Д. И., в отговора си на частната жалба излага съображения за неоснователност на същата. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С въззивното определение № 571/30.10.2023 г., чието допълване относно разноските иска жалбоподателят, апелативният съд е потвърдил първоинстанционното определение № 2800/18.07.2023 г., с което е оставена без уважение молбата на ищцата за изменение в частта за разноските на първоинстанционното решение № 491/19.04.2023 г., двете постановени по гр. дело № 38/2022 г. на Варненския окръжен съд; т.е. частното въззивно производство пред апелативния съд се е развило като такова по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Съгласно трайно установената съдебна практика, включително тази на ВКС, целта и уредбата на института на съдебните разноски, регламентиран в чл. 78 и чл. 248 от ГПК, не допускат кумулиране на нови задължения за разноски за страните в рамките на процеса по спора относно разноските по делото. Това е така, защото в производството по чл. 248 от ГПК, по искането на страната съдът единствено може да измени крайния си акт по делото (решение или определение) в частта му относно разноските, което не обосновава отговорност за нови разноски, като санкция за неоснователно предизвикан материалноправен спор за субективно гражданско право. Това важи напълно при пренасянето на имащия акцесорен характер спор относно разноските по делото пред горестоящата съдебна инстанция – въззивната или касационната такава. Интересът в производството по чл. 248 от ГПК е също материален, но не и самостоятелен като предмет на адвокатска защита, поради което не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за разноски нито за страната, инициирала това производство, включително по реда на инстанционното обжалване, нито за насрещната страна по делото. По тези съображения, и в настоящия случай жалбоподателят-ответник няма право на разноски за частното въззивно производство, развило се по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. В смисъла на гореизложеното са: определение № 179/05.05.2022 г. по ч. гр. д. № 2830/2021 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 393/17.09.2018 г. по ч. гр. дело № 2845/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 489/17.10.2017 г. по ч. гр. дело № 3926/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 552/25.11.2016 г. по ч. гр. дело № 4894/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, на които апелативният съд изрично се е позовал в мотивите към обжалваното определение, а още и: определение № 2588/18.09.2023 г. по ч. гр. дело № 3322/2023 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 76/14.02.2019 г. по ч. гр. д. № 4562/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 627/18.08.2014 г. по ч. гр. д. № 696/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 114/20.05.2016 г. по ч. гр. д. № 1847/2016 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, определение № 196/12.06.2015 г. по гр. д. № 9/2015 г. на І-во гр. отд. ВКС и др. Жалбоподателят неоснователно се позовава на определение № 50053/09.10.2023 г. по гр. дело № 3054/2022 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, тъй като с него е изменено касационното решение по същото дело в частта му за разноските, като са присъдени такива за касационното производство, развило се в двете му фази – по реда на чл. 288 и на чл. 290 от ГПК – относно поправка на очевидна фактическа грешка по чл. 247 от ГПК в първоинстанционното решение по делото; респ. – това определение на ВКС няма никакво отношение към случая по настоящото дело. В заключение, обжалваното определение е правилно, като при извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че то е и валидно и процесуално допустимо, поради което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение