Определение № 217 от 13.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 811/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, пр. 1, във връзка с ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на Л. И. В. /ищца в първоинстанционното производство и въззиваем във въззивното производство/ чрез процесуален представител адв. Р. С. Н. срещу определение № 260027 от 20.01.2021г. по т. дело № 537/2020г. на Апелативен съд Пловдив, I търговски състав, с което е оставена без уважение молба с вх. № 263179/08.12.2020г., подадена от Л. И. В. за допълнение на решение № 260093 от 25.11.2020г. по същото дело в частта за разноските. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на определението поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа становище, че въззивният съд не е взел предвид, че в представените писмени бележки вх. № 261833/29.10.2020г. е направено искане за присъждане на разноски. Позовава се на разпоредбата на чл. 81 ГПК и Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ВКС, ОСГТК. Моли след отмяна на определението въззивното решение да бъде допълнено като бъде присъдено платеното адвокатско възнаграждение. Ответникът „Р. 22“ ООД, [населено място], община Марица, област Пловдив не изразява становище по частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е допустима – депозирана е от надлежна страна в рамките на предвидения в чл. 248 ГПК преклузивен срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да остави без уважение молба с вх. № 263179/08.12.2020г., подадена от Л. И. В., за допълнение на решение № 260093 от 25.11.2020г. по т. дело № 537/2020г. на Апелативен съд Пловдив, I търговски състав в частта за разноските, въззивният съд е приел, че въззиваемата /молител по чл. 248 ГПК/ не е направила искане за присъждане на разноски в проведеното открито съдебно заседание, нито преди това, предвид липсата на отговор по подадената въззивна жалба, нито в молба вх. № 261093/02.09.2020г., с която е представено пълномощно на адв. Р. Н.. Определението на въззивната инстанция по чл. 248 ГПК е правилно. Въззивното производство е образувано по повод постъпила от ответника по иска „Р. 22“ ООД въззивна жалба срещу решение № 54 от 03.02.2020г. по т. дело № 176/2019г. на Окръжен съд Пловдив, 18 състав в частта, с която ответното дружество е осъдено да заплати на ищцата сума в размер 20 663 лв. – дадени в заем от ищцата на ответника и невърнати парични средства, заедно със законната лихва от 06.03.2019г. до окончателното плащане, както и сумата 2 083 лв. – направени разноски за първоинстанционното производство, и са оставени без уважение заявените от „Р. 22“ ООД възражения за прихващане в общ размер 11 341,36 лв. С въззивното решение № 260093 от 25.11.2020г. по т. дело № 537/2020г. на Апелативен съд Пловдив, I търговски състав е потвърден обжалвания първоинстанционен съдебен акт. До приключване на устните състезания въззиваемата Л. И. В. /настоящ частен жалбоподател/ не е направила искане за присъждане на направените във въззивното производство разноски - не е подала отговор на въззивната жалба; в молба вх. № 260193/02.09.2020г., с която е представила пълномощно на адв. Р. Н., и в съдебно заседание на 21.10.2020г. не е заявила искане по чл. 78 и чл. 80 ГПК. Въззиваемата е поискала присъждане на направените във въззивното производство разноски едва с писмената защита, представена на 29.10.2020г., т. е. след приключване на устните състезания. Съгласно т. 11 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ВКС, ОСГТК претенцията за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. След този момент страните не могат валидно да осъществяват процесуални действия, изразяващи се в предявяване на претенция за разноски и представяне на доказателства за техния размер. В мотивите към т. 11 от посоченото Тълкувателно решение изрично е посочено, че представянето на писмена защита, така както е установено с чл. 149, ал. 3 ГПК, не може да бъде разбирано разширително, т. е. да представлява възможност за връщане на приключила вече фаза на процеса - тази, в която могат валидно да бъдат правени искания, с които се сезира съда, респективно да бъдат представяни доказателства, спрямо които противната страна не може да ангажира становище. С писмената защита не могат да бъдат предявени процесуално валидно искания за присъждане на разноски, съответно за техния размер. Макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция. Въз основа на изложените съображения и предвид обстоятелството, че до приключване на устните състезания въззиваемата Л. И. В. не е направила искане за присъждане на направените във въззивното производство разноски, настоящият съдебен състав счита, че молбата за допълване на въззивното решение в частта за разноските по чл. 248 ГПК е неоснователна. Обжалваното определение на Апелативен съд Пловдив е правилно, поради което същото следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение