Определение № 1652 от 13.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10942/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс Образувано по частна жалба на „Блек Кавиар“ ЕООД, подадена чрез пълномощник, срещу Определение № 1061/08.08.2024 г., постановено по адм. д. № 284/2024 г. по описа на Административен съд – Кърджали, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу писмо с изх. № 26-00-369-/1/08.07.2024 г. на Министъра на околната среда и водите, с което е отказано разглеждането по същество на заявление с вх. № 26-00-369/27.02.2024 г. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно, постановено при допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че заявлението на дружеството представлява искане за преиздаване на разрешително по реда на чл. 79 ЗВ, вместо заявление за издаване на разрешително по общия ред на чл. 60 ЗВ, както и че административният орган е бил длъжен да даде указания за отстраняване на нередовности по чл. 30, ал. 2 АПК и чл. 61, ал. 3 ЗВ. Иска се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия, както и присъждане на разноски. Ответникът по частната жалба – министърът на околната среда и водите, чрез пълномощник, оспорва същата като неоснователна и моли обжалваното определение да бъде оставено в сила, като излага подробни съображения, че искането на жалбоподателя е за преиздаване на разрешително, чието действие е прекратено поради изтичане на срока му, поради което правилно е прието, че е налице липса на правен интерес и процесуална недопустимост на заявлението. Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Административният съд – Кърджали е приел за установено, че със заявление с вх. № 26-00-369/27.02.2024 г. „Блек Кавиар“ ЕООД е поискало изменение и преиздаване на Разрешително № 02460048/28.04.2011 г., издадено в полза на „Есетра“ ЕООД, поради придобиване на част от садковото стопанство, като е констатирал, че разрешителното е с изтекъл срок на действие, считано от 10.05.2021 г., и към момента на подаване на заявлението не съществува действащо разрешително, чиито права да бъдат прехвърляни или ползвани от заявителя. На това основание съдът е приел, че правилно административният орган е отказал разглеждане на заявлението по същество, поради което е отхвърлил жалбата срещу писмото на министъра на околната среда и водите. Определението е правилно. Обжалваното определение е постановено от компетентен съд, при правилно приложение на материалния закон и при липса на допуснати съществени процесуални нарушения. Съгласно чл. 125, ал. 2 от Конституцията на Република България (КРБ) Върховният административен съд (ВАС) се произнася по спорове за законността на актовете на Министерския съвет и на министрите, както и на други актове, посочени в закона. С Решение № 8/23.04.2018 г. на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 13/2017 г. при тълкуване на чл. 125, ал. 2 КРБ е прието, че разпоредбата на чл. 125, ал. 2, предл. първо от Конституцията задължава Върховния административен съд да се произнася като първа инстанция по спорове за законността на административните актове, издадени от Министерския съвет и от министрите при упражняване на конституционно възложените им функции и правомощия по ръководство и осъществяване на държавно управление. В мотивите на решението е посочено, че ВАС осъществява пряк контрол за законност като първа инстанция по отношение на актовете на Министерски съвет и министрите, които са определени като административни такива и са израз на политическите им концепции за управление. Това са актове, издавани при упражняване на публична власт в изпълнение на конституционно установените им правомощия по ръководство на държавно управление, които актове могат да засягат както публичния интерес, така също и права, свободи и законни интереси на отделните граждани или организации. Съгласно чл.50 от Закона за водите разрешително се издава за водовземане и за ползване на воден обект, а съгласно чл.52 разрешителното се издава от: „1. министъра на околната среда и водите или оправомощено от него длъжностно лице за: язовирите по приложение № 1 …“. Писмо с изх. № 26-00-369-/1/08.07.2024 г. на Министъра на околната среда и водите, с което е отказано разглеждането по същество на заявление с вх. № 26-00-369/27.02.2024 г. не е административен акт издаден при упражняване на конституционно определените правомощия по ръководство и осъществяване на държавното управление, в случая на министъра наоколната среда и водите - упражняване на конституционните му правомощия по ръководство и осъществяване на държавното управление в съответната област. Предвид изложените съображения делото правилно е разгледано от административен съд като първа инстанция. Правилно първоинстанционният съд е приел и че съдържанието на заявлението от 27.02.2024 г. недвусмислено сочи на искане за преиздаване на разрешително по смисъла на чл. 79, ал. 2 и ал. 3 ЗВ, а не на искане за издаване на разрешително по общия ред на чл. 60 ЗВ, доколкото изрично се иска изменение и промяна на титулярството на конкретно индивидуализирано разрешително. В този смисъл неоснователни са твърденията на частния жалбоподател за неправилна квалификация на заявлението от страна на административния орган и съда. Законосъобразно е прието, че действието на Разрешително № 02460048/28.04.2011 г. е прекратено по силата на закона поради изтичане на срока му и не попада в хипотезите на чл. 79, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗВ, при които е допустимо преиздаване. При липса на действащо разрешително не съществува правен интерес от искане за преиздаване, нито задължение за административния орган да дава указания за отстраняване на нередовности, тъй като е налице процесуална недопустимост на самото искане. Изводите на първоинстанционния съд са в съответствие с приложимите правни норми и с установената съдебна практика, поради което не се констатират основания за отмяна на обжалваното определение. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 АПК, частният жалбоподател дължи на ответника направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение. По тези съображения и на основание чл. 236, ал. 1 във връзка с чл. 200, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс, Върховният административен съд, трето отделение