Определение № 592 от 13.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1152/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на юрисконсулт Т.Г. като процесуален представител на Софийска градска прокуратура /СГП/ срещу въззивното решение на СГС от 31.12.2019г. по в.гр.д. № 10905/2019г. Ответницата по касационната жалба Р. М. Н. от София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Д.П. е изложила съображения за нейната неоснователност и е заявила искане за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски – заплатено адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение СГС по въззивна жалба само на ответника е потвърдил решението на СРС от 31.10.2018г. по гр.д. № 79172/2017г., с което са уважени предявените от Р. М.Н. срещу СГП искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ /последният – частично/ и в тежест на ответника е присъдена държавна такса. За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено, че трудовото правоотношение между страните за длъжността „специалист системен администратор“ е прекратено със заповед от 11.09.2017г., връчена на същата дата, с налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“ /за това, че в периода 01.08.2016г. – 05.06.2017г. ищцата не е изпълнила задължения по заповед от 26.07.2016г., произтичащи от Вътрешните правила за информационна сигурност на автоматизираните информационни системи или мрежи, както и задълженията й съобразно длъжностната й характеристика, и че не се е явявала на работа в периода 17 – 27.07.2017г./. Въз основа на представените по делото доказателства /болничен лист, издаден на 03.07.2017г. - за временна нетрудоспособност на ищцата през периода 29.06. – 14.07.2017г. с диагноза „неинсулинозависим захарен диабет с множествени усложнения“, депозиран при работодателя преди датата на уволнението, и справка за издадени болнични листове на ищцата с диагноза „диабетес мелитус 2-ри тип“ от 2014г. и с диагноза „неинсулинозависим захарен диабет с множество усложнения“ от 2016г./ е прието, че към датата на уволнението ищцата страда от болест по Наредба № 5/1987г. – захарен диабет тип 2, за което работодателят е бил уведомен с оглед получаването от него на болничните листове, последният – в период, близък до връчване на уволнителната заповед Освен това работодателят е бил уведомен от Н. и за предстоящото й явяване на ТЕЛК за изготвяне на производствена характеристика с оглед евентуално трудоустрояване. Направен е извод, че уволнението на ищцата е незаконно, тъй като работодателят не е установил да е поискал и да са дадени предварително разрешение от ИТ и мнение на ТЕЛК. Ответникът не е ангажирал и доказателства, че е поканил ищцата преди уволнението да му предостави информация за болести по Наредбата и тя да е укрила такова обстоятелство. Прието е въз основа на практика на ВКС, че въпросът за разновидностите на „захарната болест“ и на останалите заболявания по Наредбата е медицински, както и въпросът дали конкретно проявената разновидност обуславя закрила по чл.333 ал.1 т.3 КТ. Затова е необходимо преди извършване на уволнението като предпоставка за неговата законност да се вземе мнение и на ТЕЛК, вместо да се задължи работодателят да преценява наличието на болестта въз основа на медицински документи. В изложението си по чл.287 ал.1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /без конкретизирана такава/ по въпроса „задължен ли е работодателят да събере от работника медицински документи, че той страда от заболяване по чл.1 от Наредба № 5/1987г.“, като е изложил и съображения за очевидна неправилност на атакуваното решение – неправилно било приетото, че Наредбата не вменява задължение на служителя да уведомява работодателя предварително дали страда от предвидените по Наредбата болести, нито да представя медицински документи, удостоверяващи това, че ТЕЛК е задължена да посочи болестта и дава преценка за трудоспособността на служителя, противопоказните условия на труд и целесъобразността на уволнението, от което следва, че общото посочване на всички разновидности на болести в Наредбата не означава, че всички разновидности попадат под закрила, а само тези, за които това е прието в решението на ТЕЛК. ВКС намира, че касационно обжалване по поставения в изложението въпрос по приложението на Наредба № 5/1987г. не следва да бъде допускано. По въпроса въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие със сочената от касатора практика на ВКС /решение по гр.д. № 808/2010г. ІV ГО/, според която по силата на чл.3 ал.2 от Наредба № 5/1987г. работодателят е задължен да събере от работника/служителя медицински документи в случаите, когато последният попитан твърди, че страда от заболяване, посочено в чл.1 от Наредбата, и да ги предостави на ТЕЛК. В същия смисъл е и трайната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана например и в решения по гр.д. № 606/2011г. ІV ГО, по гр.д. № 711/2012г. ІV ГО и др., според която работодателят е задължен да събере информация дали работникът/служителят страда от болестите, предвидени в Наредба № 5/1987г., преди да прекрати трудовото правоотношение с него на основанията по чл.328 ал.1 т.2, 3, 5 и 11 и чл.330 ал.2 т.6 КТ, включително като изиска от него представяне на медицински документи, удостоверяващи наличието на такива болести. При бездействие, изричен отказ или умишлено затаяване на информация от работника/служителя работодателят няма възможност да проверява, ако не разполага с информация от преди това, дали е налице някоя от болестите по чл.1 от Наредбата, нито има право да задължава работника/служителя да премине задължителен медицински преглед. Работодателят не може и да принуди работника/служителя да му предоставя резултатите от такъв преглед. Само в случай, че работодателят е предприел всички необходими действия относно спазване на процедурата по чл.333 ал.1 т.3 и ал.2 КТ, но със своето поведение работникът/служителят е осуетил произнасяне на ТЕЛК и на ИТ, последният не може да черпи права от това си недобросъвестно поведение. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение. Обосноваващите това твърдение съображения са такива за незаконосъобразност. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния и материалния закони, видими пряко от съдържанието на съдебния акт. Преценката дали е допуснато нарушение на Наредба № 5/1987г. изисква проверка и анализ на процесуалните действия на страните и съда, на събраните доказателства и съпоставянето им с формираните изводи, каквато касационният съд извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касационната жалба следва да бъдат присъдени 1000лв. разноски за настоящата инстанция – заплатено адвокатско възнаграждение, за което са представени разписка от 13.ІІІ.2020г. и списък по чл.80 ГПК. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,