Определение № 1856 от 16.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4023/2023 г.

Производството е по чл.248 ал.3 изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на процесуалния представител на М. Б. В. - П. – ищец по делото - срещу определение на Софийски апелативен съд № 1467 от 02.06.2023 г. по гр.д.№ 590/ 2023 г., с което е отхвърлено искането на частния жалбоподател за изменение на постановеното от същия съд по същото дело решение № 461 от 13.04.2023 г. в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно счел искането за неоснователно. С въззивното решение били присъдени разноски единствено за оказаната безплатна адвокатска помощ пред тази инстанция. Жалбоподателят счита, че въззивният съд следвало да присъди такова възнаграждение и за оказаната безплатна адвокатска помощ пред първата инстанция, съобразно уважената част от исковете. Счита, че за тази инстанция има право на адвокатско възнаграждение в размер 1 550 лв, съгласно чл.38 ал.2 ЗАдв и намира за неправилно въззивното определение, с което е отказано изменение на решението в частта за разноските в този смисъл. Моли за отмяната му и за допускане на исканото изменение. Ответната по частната жалба страна Застрахователна компания „Лев инс“ АД, гр.София, я оспорва като поддържа, че обжалваното определение е правилно. В първата инстанция нямало съдебен акт по същество на спора за частично уважаване на исковите претенции, затова възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ не се дължало. Частната жалба е допустима, а разгледана по същество – частично основателна. Основното производство е образувано по искова молба на М. Б. В. - П. срещу Застрахователна компания „Лев инс“ АД, гр.София, предявен е осъдителен иск за обезщетяване на неимуществени вреди в размер 30 000 лв. С решение на Пернишки окръжен съд по гр.д.№ 76/ 2021 г. искът бил уважен до размер 12 000 лв и съразмерно с това било определено възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА на оказалия безплатна адвокатска помощ процесуален представител на ищеца – 572 лв. Това решение по същество на спора е обжалвано и от двете страни, по жалбите се произнесъл Софийски апелативен съд, който с решение № 461 от 13.04.2023 г. по гр.д.№ 590/ 2023 г. отменил изцяло първоинстанционното решение, уважил предявения иск до размер 15 000 лв и го отхвърлил за разликата, след което разпределил отговорността за разноските във въззивното производство. Процесуалният представител на ищеца поискал това решение да бъде изменено в частта за разноските, като съобразно увеличения размер на обезщетението бъде определено възнаграждението за оказана безплатна адвокатска помощ и пред първата инстанция. С обжалвания в настоящето производство акт въззивният съд отхвърлил искането по съображения, че първата инстанция нямало съдебен акт по същество на спора за частично уважаване на исковите претенции, затова възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ не се дължало. Определението е незаконосъобразно. Съгласно чл.81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски, а съгласно чл.78 ал.1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. От друга страна съгласно чл.38 ал.1 т.2 ЗА адвокат може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица, а съгласно чл.38 ал.2 ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което съдът определя по размер и осъжда другата страна да го заплати. В случая е представен още в първоинстанционното производство договор за правна защита и съдействие, видно от който адвокат П. и ищцата са се съгласили адвокатът да окаже безплатно адвокатска помощ при условията на чл.38 ал.1 т.2 ЗА. Затова и доколкото искът е частично уважен, правилно първоинстанционният съд е осъдил ответника да плати възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ съразмерно на уважената част. Въззивният съд, който по жалба на ищеца е отменил първоинстанционното решение и сам е определил размера на дължимото обезщетение, също правилно е осъдил ответника да плати такова възнаграждение за въззивното производство, но неправилно е отказал да присъди дължимото в първоинстанционното производство. Съображението, че няма постановен от първата инстанция акт за частично уважаване на иска, не е релевантно, защото въззивният съд е длъжен сам да реши спора по същество, но той се основава и на извършените в първата инстанция процесуални действия и събраните пред нея доказателства. Затова, при уважаване на жалбата изцяло или отчасти, въззивният съдът дължи произнасяне за всички дължими разноски в производството, които следва да възложи на страните съобразно изхода от делото, включително дължимото възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ. Обратното е прието в обжалвания акт, поради което той се явява незаконосъобразен. Искането на ищцата за присъждане на безплатна адвокатска помощ пред първата инстанция е основателно, но не в целия претендиран от нея размер. Разпоредбата на чл.7 ал.2 НМРАВ е неприложима, съгласно даденото задължително тълкуване с решение на СЕС по дело С-438/22, защото противоречи на правото на ЕС. Националната юрисдикция е длъжна да не прилага Наредбата, а възнаграждението следва да бъде определено според предвидените в ГПК обективни критерии: фактическа и правна сложност на делото, обем на извършената от адвоката работа. Съобразявайки тези обстоятелства съдът намира, че на адвоката, оказал безплатна правна помощ на ищцата, се дължи възнаграждение за защита пред първата инстанция в размер 1 000 лв и до този размер частната жалба следва да бъде уважена, в останалата си част е неоснователна. По изложените съображения Върховният касационен съд