Определение № 5399 от 25.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 794/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.. Образувано е по частна жалба на Р. В. П. против определение № 632 от 4.12.2024 г., постановено по гр. д. № 279 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Разград в частта, с която е оставено без уважение искането й по реда на чл. 248 ГПК за присъждане на разноски, както следва: 480 лв. адвокатски хонорар и 600 лв. депозит за експертиза в първоинстанционното производство и разликата над 0.53 лв. до 143 лв. държавна такса за въззивното обжалване. П. М. П. не е изразил становище по частната жалба. Данните по делото са следните: Въззивният съд е разгледал по същество искането за присъждане на разноски за първоинстанционното производство за заплатен адвокатски хонорар и депозит за експертиза и е посочил защо го намира за неоснователно. В тази част въззивното определение е процесуално недопустимо. Първоинстанционният съд се е произнесъл само по дължимата от всяка от страните държавна такса по предявените от тях по реда на чл. 346 ГПК облигационни искове, но не и относно възстановяване на направените разноски по делото. Р. П. не е поискала изменение на първоинстанционното решение по реда на чл. 248 ГПК. Към момента на депозиране искането пред въззивния съд, спорът за дължимостта на направените в първоинстанционното производство разноски съобразно неоснователната част на исковете е бил преклудиран с изтичане на срока по чл. 248, ал. 1 ГПК. Подадената молба за допълване на въззивното решение, потвърждаващо отхвърлителното първоинстанционно решение (с изключение на иска за присъждане на сумата 75 лв. на основание чл. 30, ал. 3 ГПК) с присъждане на разноски за първоинстанционото производство е била процесуално недопустима, поради което в тази част определението на окръжния съд следва да бъде обезсилено. По отношение искането за възстановяване на сумата 143 лв. държавна такса за въззивното производство, съдът е установил, че заплатената държавна такса е 43 лв. (а не 143 лв., както се поддържа и в частната жалба), като обжалваемият интерес е 6050 лв., формиран от претендирания размер 5900 лв. за обезщетение за ползване на лекия автомобил за периода 11.03.2019 г. – 29.02.2024 г. и разхода в размер 150лв. за сервизен оглед на автомобила. Въззивната жалба е уважена частично за 75 лв. само по втората претенция, а по отношение на първата искът е изцяло отхвърлен. Съобразно уважената част от исковете е направен извод, че на ищцата се дължат 0.53 лв. от заплатената държавна такса за въззивното производство. Произнасянето на въззивния съд е изцяло съобразено с нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК, съгласно която ищецът има право на направените разноски съразмерно с уважената част от иска. В частната жалба липсват конкретни доводи защо ищцата смята, че й се дължи възстановяване на сума за държавна такса за въззивното производство в размер на 143 лв. при представени доказателства за заплатената държавна такса в размер на 43 лв. или защо следва да й се възстанови цялата заплатена държавна такса, въпреки, че исковите й претенции общо в размер на 6050 лв. са основателни за 75 лв. и неоснователни за 5975 лв. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение