Определение № 489 от 22.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 784/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от „Юробанк България“ АД, срещу определение № 9605 от 03.10.2022г., постановено по гр. д. № 13380/2021 г. на Софийски градски съд, с което е допълнено по реда на чл. 248 ГПК решението от 01.07.2022 г., постановено по същото дело и е осъдена „Юробанк България“ АД да заплати на Х. А. Х. сумата от 1248 лв., представляваща разноски във въззивното производство. В частната жалба се излагат съображения, че обжалваното определение е неправилно. Посочва се, че въззивното производство е образувано по жалби на двете насрещни страни, като всяка от тях е обжалвала първоинстанционното решение в неизгодната за нея част. Двете жалби са отхвърлени и първоинстанционното решение е потвърдено, като е възприето от въззивния съд съотношението между уважените и отхвърлените искове (около 60:40). С молба по чл. 248, ал. 1 ГПК ищецът е поискал съдът да му присъди разноските за адвокатска защита. Съдът е уважил направеното искане, но според жалбоподателя не е изложил аргументи за това и не се е съобразил с обстоятелството, че щом и двете въззивни жалби са отхвърлени, не следва да се присъждат разноски на никоя от страните. В жалбата се твърди още, че щом с решението по същество се отхвърлят част от исковете на ищеца, то и на банката се дължат разноски по съразмерност. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе по частната жалба, съобрази следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение, при спазване на едноседмичния преклузивен срок. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Съображенията за това са следните. Производството по гр.д.№13380/2021 г. по описа на СГС е образувано по депозирана от Х. А. Х. въззивна жалба срещу решение от 23.05.2021 г., постановено по гр. д. № 24307/2018 г. по описа на СРС, в частта, в която е отхвърлен предявеният от ищеца срещу „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. за разликата над сумата от 3000,00 лв. до пълния присъден размер, и по въззивна жалба, депозирана от „Юробанк България“ АД, срещу решението в частта, в която са уважени предявените от ищеца срещу банката искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗДискр. С постановеното на 01.07.2022г. решение по делото, срещу което не е подадена касационна жалба и е влязло в сила, съдът е потвърдил изцяло първоинстанционното решение, като не е присъдил разноски за въззивното производство. В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК Х. е подал молба за допълване на решението в частта за разноските, които е направил с оглед на подадената въззивна жалба от ответника и за изготвяне на отговор и за защита по нея. Молбата е уважена с мотиви, че на ищеца в качеството му на въззиваем се дължат разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК за отхвърлената въззивна жалба на банката в размер на сумата от 1248,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение. Съдът е съобразил наличието на договор за правна помощ, сключен между Х. Х. и Адвокатско дружество „Е. и партньори“, според който доверителят е заплатил адвокатско възнаграждение за изготвяне, подаване и процесуално представителство за отговора на въззивната жалба в размер на сумата от 2400,00 лв. с ДДС. Приел е за основателно възражението на банката за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение и с оглед фактическата и правна сложност на делото и правилата на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, го е намалил до 1248 лв. с ДДС. Постановеното определение е правилно. Разпределението на отговорността на страните за разноски се определя от правилата на чл. 78 ГПК. Когато решението на първоинстанционния съд е обжалвано и от двете страни, всяка от тях има право да бъде възмездена за разноските, които е направила по повод на подадената от нея въззивна жалба, ако същата бъде уважена от въззивния съд, и/или по повод въззивната жалба на насрещната страна – ако тази жалба бъде приета за неоснователна от въззивния съд. Ако съдът потвърди първоинстанционното решение в обжалваните от двете страни части, всяка от страните има право на разноски само за защитата срещу жалбата на насрещната страна, но не и на разноските, които е направила във връзка със собствената си жалба (в този смисъл са се произнасяли състави на ВКС, напр. с определение № 60375 от 29.10.2021 г. по ч. гр. д. № 2245/2021 г. на ВКС, IIІ г. о. и определение № 293 от 15.08.2022 г. по ч.гр.д. № 4975/2021 г. на ВКС, ІV г.о.). В случая молителят е представил договор за правна помощ от 11.08.2021г. към списък на разноските, с който е уговорено оказването на правна защита и съдействие за изготвяне и подаване на отговор на въззивна жалба и процесуално представителство пред СГС, като за адвокатската услуга е договорено възнаграждение от 2400,00 лв. с ДДС. При това положение, с оглед неоснователността на въззивната жалба на банката, на ищеца-въззиваем се дължат разноски за адвокатско възнаграждение за защита по тази въззивна жалба. Плащането на разноските е доказано с представено платежно нареждане. Относно размера на дължимото възнаграждение правилно въззивният съд е преценил, че същото следва да бъде намалено с оглед фактическата и правна сложност на делото и съобразно приложимите разпоредби на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Поради което оплакванията на жалбоподателя са неоснователни. Само за пълнота следва да се посочи, че не подлежат на обсъждане пред настоящата инстанция доводите в частната жалба, че разноски за въззивното производство се дължат и на банката във връзка с отхвърляне на въззивната жалба на ищеца. Ако банката е имала такова искане, е следвало да го заяви пред въззивния съд по реда и в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК. Поради изложеното обжалваното определение на Софийски градски съд следва да бъде потвърдено. Воден от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,