Определение № 269 от 23.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 476/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „ШЕНКЕР“ЕООД [населено място], с искане да бъде отменено определение № 268634 от 16.11.2022 г., постановено по в. гр. д. № 10516/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което съдът е оставил без уважение искането с правно основание чл.248 ГПК на „ШЕНКЕР“ЕООД за изменение на постановеното по същото дело решение № 262802 от 24.08.2022 г. в частта за разноските, присъдени пред въззивната инстанция касаещи платено адвокатско възнаграждение в размер на 6529,16 лв. В жалбата се навеждат оплаквания за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Ответната страна Р. К. М., в срока по чл.276, ал.1 ГПК представя отговор, чрез процесуалния си представител, с който изразява становище за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена от активно процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е частично основателна. За да остави без уважение молбата с правно основание чл.248 ГПК, подадена от „ШЕНКЕР“ЕООД, Софийският градски съд е приел, че на дружеството не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като по делото не са представени доказателства, от които да се установява уговарянето на такова между страната и процесуалния й представител. В тази връзка, въззивният съд е счел, че представените към списъка с разноските по чл.80 ГПК – фактура и авизо преводно нареждане за извършено плащане спрямо адвокатското дружество не представляват такива доказателства, тъй като липсва договор за правна защита и съдействие, сключен между клиента и адвоката – в съответствие с изискванията на т.1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Този извод на въззивния съд е неправилен. Страните по делото не са задължени да представят договор за правна помощ, за разлика от пълномощното за процесуално представителство /в случая по делото е представено пълномощно от жалбоподателя за осъществяване на процесуално представителство, упълномощаващо адвокатското дружество „П., М. и партньори“ и адвокати от състава на същото/, а и за такъв договор писмена форма не е предвидена в закона, поради което съгласието за осъществяване на такава помощ е валидно и ако то не е изразено писмено /писмената форма на договора за правна помощ и съдействие не е условие за неговата действителност, а служи за доказване на уговореното между страните/. Съгласно чл. 36, ал.1 и ал.2 от ЗАдв, съгласно които адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, което уговаря със своя клиент следва, че когато страната упълномощи адвокат да я представлява по дадено дело и той е извършил процесуални действия от нейно име по делото, тя дължи уговореното възнаграждение. Когато договор за правна помощ и съдействие не е представен по делото, а са представени доказателства, че страната е заплатила възнаграждение в полза на адвокатско дружество, чийто адвокати са извършил процесуални действия от нейно име по делото, такова плащане следва да се определи като реално извършено. От представените на л.29, 30 и 31 от гр. д. № 10516/2022 г. на Софийски градски съд: списък по чл.80 ГПК с направените от страната разноски пред въззивната инстанция; фактура № 8470/30.06.2020 г. за извършени правни услуги на стойност 6529,16 лв. и авизо за местен превод -преводно нареждане от 28.07.2020 г. за извършен превод за сумата от 6529,16 лв. по фактура № 8470/30.06.2020 г., по безспорен начин се установява, че „ШЕНКЕР“ЕООД [населено място] реално е заплатило адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство. Във фактурата за плащане изрично е упоменато, че плащането се извършва във връзка с въззивно обжалване по решение на СРС решение по гр. д. № 32702/2017 г. на СРС. При тези фактически данни следва да се приеме, че са налице основанията визирани в чл.78 ГПК за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. В случая в проведеното последно съдебно заседание пред въззивната инстанция, въззиваемата страна е направила своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивника „ШЕНКЕР“ЕООД [населено място]. Според разясненията в т. 3 на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС преценката дали адвокатското възнаграждение е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е винаги конкретна и се свежда до съпоставяне на цената на адвокатската защита с фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. Ако съдът, след тази преценка, изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, намалява договорения адвокатски хонорар при съблюдаване на минималния размер, установен в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая производството е по иск по чл. 200 КТ, като предмет на въззивната жалба е било първоинстанционното решение в осъдителната му част, с което е присъдено срещу въззивника обезщетение от 4800 лв. По делото е проведено само едно открито съдебно заседание, в което не са събирани доказателства. Следва да бъде отчетено, че защитата на въззивника е реализирана с изготвяне на жалба и процесуално представителство в проведеното открито съдебно заседание. Визираните обстоятелства от значение за преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК обосновават извод за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от 6529,16 лв. с включен ДДС, което при съобразяване на предвидения в чл.7, ал.2 т.2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС /в редакция към 15.05.2020 г.- с оглед датите на фактуриране и плащане/ минимален размер от 428 лв. /с оглед интереса от обжалване - 4800 лв./, съответно 513,60 лв. с ДДС, настоящият състав намира, че следва да бъде намалено до 513,60 лв., с ДДС. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение