Решение № 4402 от 21.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1273/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на И. Г. Ч., чрез адв. Стойчев, против решение № 1129 от 04.12.2025 г., постановено по адм. дело № 134/2025 г. по описа на Административен съд - Разград, с което е отхвърлена жалбата на Ч. срещу заповед № 8121к-2692/17.03.2025 г. на министъра на вътрешните работи. Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и за прекратяване на служебното му правоотношение да бъде отменена или евентуално след отмяната делото да бъде върнато на същия съд за ново разглеждане от друг състав. Претендира и направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции. Ответникът – министър на вътрешните работи оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбата и доказателствата по делото, Върховният административен съд, състав на второ отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срок и от страна, за която оспореният съдебен акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Административният съд правилно приема, че оспорената заповед, с която на И. Г. Ч., [заличен текст] е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и служебното му правоотношение е прекратено, е издадена от компетентен орган, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Заповедта е издадена в сроковете по чл. 195, ал. 2 във връзка с чл. 196 ЗМВР, при отчитане на условията на чл. 195, ал. 3 ЗМВР, а производството е проведено при спазване изискванията на чл. 205, ал. 1, ал. 2 и ал. 6 ЗМВР и в съответствие с чл. 206, ал. 1 и ал. 4 ЗМВР. Изводите на административния съд за наличие на основания за санкциониране на Ч. с най- тежкото дисциплинарно наказание и за законосъобразност на заповедта на министъра на вътрешните работи, са направени при неправилно тълкуване на материалния закон и в противоречие със събраните доказателства. От представените по делото писмени и гласни доказателства е установено, че личните отношения между жалбоподателя Ч. и вече бившата му партньорка Т. Н. са изключително влошени, съпътствани с конфликти и скандали, при някои от които Ч. проявява вербална и физическа агресия (след скандал на 02.09.2024г. са констатирани кръвонасядания в областта на ръцете и шията на Н.). Установено е също, че през м. юли 2024г. по искане на Н. срещу Ч. е издадена ограничителна заповед по реда на Закона за защита от домашно насилие (гр. дело № 40775/ 2024г. на Софийски районен съд), като по- късно Н. оттегля подадената молба за закрила и производството по делото пред Софийския районен съд е прекратено (определение от 16513 от 09.04.20025г. по гр. дело № 40775/2024г.), както и че на 14.06.2024г. и на 16.06.20024г. Н. подава сигнали на тел. 112 за полицейско съдействие. При тези факти следва да се приеме, че изискванията на чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР за санкциониране на служителя с най- тежкото дисциплинарно наказание не са осъществени. Според посочената разпоредба дисциплинарно наказание „уволнение“ се налага за деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата. Следователно отговорността по цитирания текст възниква при наличието на две кумулативни предпоставки: деяния, извършени в противоречие с правилата на Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, които застрашават със загуба на доверие полицейската институция. В случая посочените кумулативни изисквания не са изпълнени. Действително поведението на Ч. е морално укоримо и е в нарушение с правилата на т. 15, т. 20, т. 21 и т. 30 от Кодекса за етично поведение на държавните служители в МВР, които задължават служителя и в извън работно време да съблюдава законността на действията, които предприема; да насърчава хората да спазват закона, като дава личен пример с поведението си; да се отнася с уважение към гражданите; да съдейства за предотвратяване и пресичане на прояви, нарушаващи обществения ред и да защитава личността от посегателства. Не е изпълнена обаче втората от посочените в чл. 203, ал.1, т. 13 ЗМВР предпоставки. Описаното в заповедта поведение на полицейския служител, независимо че противоречи на морално- етични правила, е изцяло с личен характер, повлияно от емоции и субективни отношения и неразбирателства с партньорката му. Действията на жалбоподателя не са предприети в служебно качество и нямат връзка с изпълнението на възложените на Ч. полицейски функции. Няма данни на посочените в заповедта дати жалбоподателят да се представя като полицейски служител, да демонстрира принадлежността си към структурите на МВР или в това качество да се опита да злоупотреби с полицейски правомощия или да получи предимство при разрешаване на личните конфликти, възникнали с Т. Н.. Всъщност принадлежността на Ч. към полицейските органи е разгласена от трети лица, т.е. по начин, който полицейският служител не би могъл да осуети и контролира. Обстоятелството, че личният живот на жалбоподателя е обект на коментари и клюки също не дава основание да се приеме, че поведението на служителя на посочените в заповедта дати е от такова естество, че застрашава със загуба на доверие полицейската институция. Поради това настоящата инстанция приема, че извършеното от служителя на посочените в заповедта дати и при изложените обстоятелства не засяга обществения престиж на полицията. Ето защо условията на чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР не са изпълнени и не са налице основания поведението на Ч. да се квалифицира като тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на посочения текст. За пълнота следва да се посочи, че нарушението на етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, констатирано по- горе, представлява дисциплинарно нарушение по чл. 200, ал.1, т. 12 ЗМВР и е основание за налагане на дисциплинарно наказание „порицание“, но не обосновава тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 13 от закона. В тази насока са съображенията на дисциплинарно разследващия орган в обобщената справка. По изложените съображения настоящата инстанция приема, че не са налице основания за ангажиране на дисциплинарната отговорност на жалбоподателя на посоченото в заповедта основание. Това мотивира заключението, че оспореното решение на Административен съд – Разград е постановено при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон и не се обосновава от събраните доказателства – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поради това обжалваното решение следва да бъде отменено, като при условията на чл. 222, ал. 1 АПК следва да се постанови нов съдебен акт по същество, с който заповед № 8121к-2692/17.03.2025 г. на Министъра на вътрешните работи да бъде отменена. Съобразно изложеното, направеното искане и доказателствата за действително извършени разходи по водене на делото пред двете съдебни инстанции Министерство на вътрешните работи, юридическото лице, в чийто състав е административният орган, следва да заплати на касационния жалбоподател сумата 1288.32 евро разноски по делото общо за двете инстанции, включващи 1201,53 евро възнаграждение за адвокат, 35,79 евро държавна такса в касационното производство и 51,00 евро депозит за свидетели. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,