Определение № 12197 от 13.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10588/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от „Луковит Фарма“ ЕООД, представлявано от управителя В. Марешка, чрез адв.Н. Колев, срещу Определение №8961/11.09.2024 г., постановено по адм. дело № 2058/2024 г. по описа на Административен съд – Варна, с което е оставена без разглеждане жалбата срещу отказ на директора на Районна здравноосигурителна каса /РЗОК/- Монтана, обективиран в Констативен протокол № 12/РД-17-280/11.06.2024 г. за извършване на контрол върху изпълнението на договорите, сключени с аптеки досежно заплащане на лекарствени продукти по електронни предписания, отчетени с полумесечни извести за отчетни периоди 01.04.-15.04.2024 г. и 16.04.-30.04.2024 г. Наведени са доводи за неправилност на обжалваното определение, като се поддържа становище, че оспореният констативен протокол, заедно с първоначалния отказ за заплащане на лекарствени продукти по отчетени електронни предписания носят белезите на административен акт. Излага се теза, че доколкото след съставянето на процесния констативен протокол директорът на РЗОК не е издал акт „известие след контрол“, то протоколът е индивидуалният административен акт, който подлежи на контрол по съдебен ред. Според жалбоподателя процедурата, уредена в чл.28-30 от Условия и ред за сключване на индивидуални договори за заплащане на лекарствени продукти по чл.262, ал.6, т.1 от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина /чл.22-24 от Индивидуалния договор/ е специален ред за осъществяване на контрол по отношение на отчитането на лекарствените продукти, съответно – процедурата, предвидена в чл.41 и чл.43 от Условията / чл.35 и 37 от Индив.договор/ е неприложима в конкретния случай. Частният жалбоподател приема, че за него съществува правен интерес от обжалване, тъй като се засяга неблагоприятно правната му сфера. Иска се отмяна на обжалваното определение и продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът по частната жалба – директор на Районна здравноосигурителна каса- Монтана, оспорва основателността на частната жалба. Поддържа становище, че с оспорения констативен протокол не се засягат непосредствено правата и интересите на жалбоподателя, нито пък става въпрос за спор по чл.19ж, ал.1 от АПК. Той е част от административната преписка, предоставена на съда при разглеждане на жалбата, а не самостоятелен акт. Иска се отхвърляне на частната жалба и оставяне в сила на първоинстанционното определение. Върховният административен съд, шесто отделение, при извършената проверка на обжалваното определение по реда на чл. 218 АПК, във връзка с чл. 236 АПК, приема за установено следното: Частната жалба като подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна, е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Предмет на оспорване пред първоинстанционния съд е отказ на директора на РЗОК- Монтана, обективиран в Констативен протокол № 12/РД-17-280/11.06.2024 г. за заплащане на лекарствени продукти по електронни предписания, отчетени с полумесечни извести за отчетни периоди 01.04.-15.04.2024 г. и 16.04.-30.04.2024 г. Първоинстанционният съд намира жалбата за недопустима, защото оспореният констативен протокол, самостоятелно и като потвърждаващ констатациите по „предходен отказ“ не носи белезите на административен акт, тъй като с него не се създават права или задължения и не се засягат права и законни интереси на жалбоподателя. Изявлението на административния орган в случая е с уведомителен характер, а именно, че отхвърлените електронни предписания не подлежат на заплащане. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към относимата правна уредба, първоинстанционният съд обосновава извод, съобразно който материалноправното основание, въз онова на което дружеството може да претендира сумата, е сключеният между него и НЗОК Индивидуален договор №120598/18.01.2024 г. Съгласно разпоредбата на чл. 45а, ал.4 Закона за здравното осигуряване, договорът е административен, като в съответствие с чл. 19ж, ал.1 АПК споровете относно действителността, изпълнението, изменението или прекратяването на административните договори се решават от компетентния административен съд. Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 128, ал. 1, т. 3 АПК, на административните съдилища са подведомствени всички дела по искания за изпълнение на административен договор, доколкото не е предвидено друго в специален закон. Съгласно чл. 19ж, ал. 1 АПК, споровете относно действителността, изпълнението, изменението или прекратяването на административните договори се решават от компетентния административен съд. Споровете се разглеждат по реда на дял трети от АПК "Производства пред съд". Съгласно чл. 45а, ал. 1 ЗЗО, административният договор с физически или юридически лица по чл. 45 се сключва, изменя и прекратява съгласно закона, националните рамкови договори и анексите към тях, приети по реда на този закон. Нормата на чл. 45а, ал. 4 от ЗЗО предвижда, че договорите, сключени между Националната здравноосигурителна каса, съответно Регионална здравноосигурителна каса по чл. 45 с физически или юридически лица, са административни договори. Процесният констативен протокол, видно и от неговото съдържание, не представлява индивидуален административен акт по смисъла чл. 21 от АПК, с който се налага санкция или писмена покана за неоснователно получени суми. Спорът е относно изпълнението на договорни задължения, а не относно прилагане на административноправни норми. Освен това няма предвидена процедура за издаване на такъв акт - отказ за заплащане на суми за лекарствени продукти по електронни предписания, който да подлежи на обжалване по административен ред. Съгласно чл. 80 от ЗЗО споровете по изпълнение на договорите между НЗОК, РЗОК и изпълнителите на медицинска помощ се решават по съдебен ред. Цитираната разпоредба се отнася за всякакво неизпълнение на договорите, извън актовете по санкциониране. Неплащането на суми по договора не може да бъде приравнено на административен акт. В качеството му на юридически факт то сочи неудовлетворено притезание за частно вземане и реализирането му. Предвид изложеното, първоинстанционният съд правилно извежда, че отсъства абсолютна положителна процесуална предпоставка по възникване правото на съдебно оспорване. При наличие на основанието по чл. 159, т.1 АПК, във вр. с чл. 236 от АПК за процесуалната недопустимост на жалбата, първоинстанционният съд правилно е оставил жалбата без разглеждане и е прекратил производството по делото. Не са налице основания за отмяна на обжалваното определение и същото следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,