Определение № 3073 от 21.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2254/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано е по частна жалба на адв. Р. М. в качеството й на процесуален представител на И. Г. Х. и Н. Г. Х. против определение № 277 от 06.08.2024 г. по в.т.д. № 164/2022 г. на Пловдивски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав Пловдивски апелативен съд е оставил без уважение молбата на адв. М. по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, като й се присъди адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 5710,72 лв. За да постанови този резултат, съставът е отчел, че адв. М. е осъществила процесуално представителство в хипотезата на чл. 38, ал. 1 ЗА, поради което дължимото й адвокатско възнаграждение следва да се определи от съда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Развил подробни съображения, че с оглед постановяването на решение по дело C-438/22 на СЕС, съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/2004 г. поради противоречието й с нормите на чл. 101, § 1 ДФЕС вр. чл. 4, § 3 ДЕС. С тези аргументи определил сумата от 2000 лв. с ДДС като достатъчна да възмезди труда на адвоката при наличие на завишена фактическа, но липса на правна сложност по казуса, отчитайки проведените повече от едно съдебни заседания във въззивното производство по причина на неизготвяне на допуснати експертизи, в които заседания не са извършвани процесуални действия. Частният жалбоподател излага подробни съображения за неправилно и стеснително тълкуване и позоваване на мотивите на решение C-438/22 на СЕС. Счита, че в решението националните съдилища не биват задължени да намаляват дължимото се адвокатско възнаграждение. Подчертава, че СЕС е предоставил въпроса за адвокатския хонорар на преценка на съда, заемайки становище, че посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения не може да се считат за реална пазарна цена, като не е отречена възможността реалните пазарни цени да са по-високи. Акцентира, че нормите на Наредба № 1/2004 г. могат да служат за ориентир при служебното определяне на адвокатското възнаграждение, без да са обвързващи от съда, като същият следва да съобрази естеството на спора, защитавания интерес, вида и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. В тази връзка посочва, че по конкретното дело са допуснати и събрани гласни доказателства, както и е изслушано заключение на КСМЕ, в последствие разделено на три отделни заключения на СМЕ, настъпило е приемство в процеса поради смърт на ищеца, проведени са 13 съдебни заседания, в пет от които ищците са били представлявани от адвокат. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. По същество жалбата е неоснователна. Неоснователни са поддържаните в частната възражения за приложимостта на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Предложеното от жалбоподателя разширително тълкуване на решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г. не отговаря на действителния смисъл на същото. В решение по дело C-438/22 г. е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на което е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, а от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. След постановяване на решението на СЕС, задължително за съдилищата в страните – членки, е постановено определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о. (както и много други, на които се е позовал въззивният съд), в което се отчита несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и в резултат на това се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. ВКС многократно е изразил становище, че посочените в НМРАВ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на подобни възнаграждения, като техният размер следва да се преценява от съда, с оглед цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В съответствие с изложеното по-горе правилно въззивният съд е формирал извод, че Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е неприложима, като при определяне на размера на адвокатското възнаграждение е обосновал същия с оглед конкретната фактическа и правна сложност на спора. Неоснователно и оплакването за занижен размер на адвокатското възнаграждение. Претендира се адвокатско възнаграждение за извършените от адв. М. процесуални действия по защита срещу подадената от застрахователното дружество въззивна жалба и за участието й във виззивното производство. Предмет на делото е първоинстанционно решение, постановено по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, които производства изначално не се отличават с особена правна сложност, предвид многобройната съдебна практика по тях. В настоящия случай, спорът пред въззивната инстанция касае единствено справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, които съгласно чл. 52 ЗЗД се определят изцяло от съда. Страната обосновава занижен размер на адвокатския си хонорар, с оглед усложнената фактическа обстановка по делото предвид проведените многобройни открити съдебни заседания и настъпилите усложнения в процеса. Действително, пред въззивната инстанция са допуснати и изслушани допълнителни съдебномедицински експертизи. Във връзка с изслушване на експертите са проведени 12 открити съдебни заседания, които са отлагани многократно поради неизготвяне на поисканата експертиза, т.е. в същите не са извършвани процесуални действия. От друга страна, адв. М. е депозирала две идентични писмени становища по изготвените експертизи, с които се изчерпват извършените от нея действия по защита във връзка със съдебномедицинските експертизи. Останалите действия – по конституиране на правоприемници в процеса – са действия по хода на делото, които се извършват служебно от съда и не са свързани със защитата на страната. Настоящият състав намира при тези данни, че определеното от въззивния съд адвокатско възнаграждение в размер от 2000 лева с ДДС възмездява и съответства на положения от адв. М. труд по процесуално представителство и защита във въззивната инстанция. Същото се определя от съда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., като е без значение наличието или не на възражение за прекомерност, тъй като същото е относимо единствено към сключения договор за защита и правно съдействие, в който насрещната страна е договорила и представила доказателства за конкретно заплатен адвокатски хонорар. В тази връзка се явяват ирелевантни останалите поддържани в частната жалба оплаквания за недопустима съдебна намеса в договореното между процесуален представител и доверител възнаграждение, доколкото в настоящия случай такова не е налице. По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на I т.о.