Определение № 6698 от 17.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4912/2026 г.

Производството е по реда на глава тринадесета от АПК във връзка с чл. 176а, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на директора на Регионалната инспекция по околната среда и водите (РИОСВ) – Пловдив против определение № 1540 от 10.02.2026 г., постановено по адм. дело № 2143/2025 г. по описа на Административен съд (АС) – Пловдив. По съображения за неправилност и незаконосъобразност се иска отмяна на оспореното определение. Частният жалбоподател сочи, че съдът е достигнал до неправилен извод, изведен от грешно приложение на закона, тъй като не са налице хипотезите на чл. 143, ал. 2 и 3 от АПК. Посочва, че разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от АПК касае ответника и неправилно съдът се позовава на нея и допълва определение № 1103 от 29.01.2026 г., като присъжда разноски на Н. В.. По отношение на нормата на чл. 143, ал. 2 от АПК счита, че същата намира приложение при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения административен акт, както и поради отмяна, изменение или допълнение на акта по реда на чл. 79 от АПК, който касае нормативните актове. Посочва, че с определението от 29.01.2026 г. съдът е прекратил делото на основание чл. 159, т. 1 от АПК, тъй като в конкретния случай не е налице актът – предмет на съдебно оспорване, поради настъпването на юридическия факт от значение за делото – отмяна на обжалваното решение № ПВ-141-ПР/2025 г., издадено от директора на РИОСВ – Пловдив, с решение № 10/14.01.2026 г. на министъра на околната среда и водите. Допълва, че отмяната на административния акт е извършена от по–горестоящия орган именно в рамките на административното производство и по съображения за целесъобразност, както и, че съдът не се е произнесъл по законосъобразността на акта. Следователно съдебното производство не е резултат от поведение на административния орган, което да обуславя ангажиране на отговорност за разноски. Подробно излага аргументите си за неправилност на обжалваното определение и по отношение на отказа на първоинстанционния съд да го допълни в частта за разноските, като присъди в полза на РИОСВ – Пловдив юрисконсултско възнаграждение в размер на 240 лв. (122,71 евро), по аргумент на чл. 143, ал. 3 от АПК. Позовава се на правилото на чл. 143, ал. 3 от АПК, съгласно което ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото. Счита, че молбата не е просрочена, тъй като срокът по чл. 176а от АПК не е изтекъл. Ответникът – Н. И. В., чрез пълномощника си адв. Стефанова, изразява становище за неоснователност на частната жалба, тъй като почива на погрешно тълкуване на закона и на опити за избягване на отговорност. Счита, че процесното определение следва да бъде потвърдено като правилно и мотивирано, тъй като защитава принципите на законност, право на защита и равенство. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 176а, ал. 3 АПК и от надлежна страна, поради което е допустима. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. С определение № 1103 от 29.01.2026 г. по адм. дело № 2143/2025 г. Административен съд – Пловдив е оставил без разглеждане жалбите на Н. И. В. от гр. Перущица и на Община Перущица против решение № ПВ-141-ПР/2025г., издадено от директора на РИОСВ – Пловдив, и е прекратил производството по делото. С определение № 1540 от 10.02.2026 г. по адм. дело № 2143/2025 г. Административен съд – Пловдив е допълнил определение № 1103 от 29.01.2026 г. по адм. дело № 2143/2025 г. на АС – Пловдив в частта за разноските, като е: 1) осъдил РИОСВ – Пловдив да заплати на Н. В. съдебни разноски в размер на общо 1 232,21 евро; 2) оставил без разглеждане искане на директора на РИОСВ – Пловдив за допълване на определение № 1103 от 29.01.2026 г. по адм. дело № 2143/2025 г. на АС – Пловдив в частта за разноските. За да постанови определението си по отношение на Н. В. АС – Пловдив се е позовал на нормата на чл. 143, ал. 3 от АПК, като е приел, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, тъй като макар да е издал оспорения административен акт в изпълнение на правомощията си по ЗООС, същият е отменен от министъра на околната среда и водите. Допълва, че в чл. 143, ал. 3 от АПК не е посочено изрично коя хипотеза се има предвид при прекратяване на производството, но настоящата хипотеза попада в обхвата й, като жалбоподателят има право на разноски при отменен акт – предмет на спора, основание за което е поведението на ответника. Административен съд – Пловдив е приел за недопустимо искането на директора на РИОСВ – Пловдив за присъждане на разноски, тъй като не е упражнено до приключване на производството по делото, а едва с отговора по молбата на Н. В. за допълване на определение № 1103 от 29.01.2026 г. по адм. дело № 2143/2025 г. в частта за разноските. Съдът е посочил, че претенцията за разноски е недопустима и поради обстоятелството, че е направена и извън срока по чл. 176а, ал. 1 от АПК, тъй като посоченото определение му е съобщено на 29.01.2026 г. и седмодневният срок е изтекъл на 05.02.2026 г., а искането е заявено в отговора от 09.02.2026 г. Отговорността за разноските в съдебното производство е обективна и безвиновна, като в производствата по административните дела същата е уредена в чл. 143 от АПК, озаглавен "Отговорност за разноски". Фактическият състав, при който се поражда отговорността за деловодните разноски в тежест на страна в съдебното производство е съвкупност от следните юридически факти: основателно или неоснователно предизвикан правен спор, направени разноски за водене на делото по повод на този спор, за чието доказване тежест носи съответната страна, и съдебен акт в полза на страната, която претендира разноските. В конкретния случай първоинстанционният съд правилно е приел, че липсва актът – предмет на съдебното оспорване, поради което настъпването на юридическия факт – отмяна на решение № ПВ-141-ПР/2025 г., издадено от директора на РИОСВ – Пловдив, с решение № 10/14.01.2026 г. на министъра на околната среда и водите, определя изхода на спора. Макар и в друго производство изходът е позитивен, като крайният резултат е отмяна на административния акт на директора на РИОСВ. При това положение приложима се явява разпоредбата на чл. 143, ал. 2 от АПК, съгласно която подателят на жалбата има право на разноски по ал. 1 и при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения от него административен акт, както и поради отмяна, изменение или допълнение на акта по реда на чл. 79. В случая сторените деловодни разноски за първоинстанционното съдебно производство от Н. В. му се дължат, тъй като директора на РИОСВ – Пловдив неоснователно е предизвикал съдебния спор с поведението си. Отмяната на решение № ПВ-141-ПР/2025 г., издадено от директора на РИОСВ – Пловдив, с решение № 10/14.01.2026 г. на министъра на околната среда и водите след направеното съдебно оспорване не освобождава администрацията на издалата първоначалния акт страна от задължението за плащане на съдебни разноски, тъй като към момента на завеждане на жалбата в съда административен акт е бил издаден. След като органът с поведението си е дал повод за завеждане на делото, то той следва да понесе отговорността за разноските в производството и при прекратяването му поради липса на административен акт – предмет на съдебното дело. За пълнота следва изрично да се отбележи, че разпоредбите на чл. 143 от АПК не съдържат уредба относно отговорността за разноски при прекратяване на производството на основание чл. 159, т. 1 от АПК, но празнотата в правната уредба не е основание да се приеме, че разноски не се дължат без значение правомерността на поведението на ответната страна. Основанието за това дава и нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, според който само ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. По аргумент за противното, в случаите когато ответникът е дал повод за завеждане на делото, т.е. с поведението си е предизвикал неоснователно правния спор, същият следва да понесе направените от жалбоподателя разноски и такива не му се следват. Ето защо, по аргумент за противното от чл. 78, ал. 2 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК следва, че след като директора на РИОСВ с поведението си е дал основание на Н. В. да сезира съда с оспорването, то РИОСВ – Пловдив трябва да понесе отговорността за разноските в производството. Обжалваният съдебен акт е правилен и в частта, в която първоинстанционният съд е оставил без разглеждане искането на директора на РИОСВ – Пловдив за допълване на определение № 1103 от 29.01.2026 г. по адм. дело № 2143/2025 г. в частта за разноските. Отговорността за деловодните разноски в съдебно–административното производство има санкционен характер срещу страната, неоснователно предизвикала правния спор и може да бъде осъществена само по висящ процес. Съдът може да присъди на страна направените по делото разноски, само когато са поискани, доказани са с надлежен документ, че са направени и това е станало до приключване на устните състезания по конкретното дело. Наличието на тези изисквания е необходимо, защото правомощието за изменение или допълване на постановеното решение или определение в частта му за разноските е налично, но само когато е допусната грешка или пропуск за тяхното присъждане. В т. 11 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговска колегия на Върховния касационен съд е посочено, че претенцията за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде заявена валидно най–късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. В конкретния случай, както правилно и законосъобразно е приел и Административен съд – Пловдив, съдът е следвало да бъде сезиран с такова искане до приключване на устните състезания. Когато съдебното производство е прекратено в закрито заседание, без на страните да е предоставена възможност да вземат становище по основанията за прекратяването му, преклузивният срок за заявяване на претенция за разноски следва да тече най–късно до уведомяване на страните за прекратяване на съдебното производство. Не е налице спор между страните, а и от делото се установява, че това искане за присъждане на съдебни разноски е релевирано за пръв път след постановяване на съдебното определение. Според трайната съдебна практика на ВКС и ВАС искането след приключване на производството по делото е недопустимо. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че частната жалба е неоснователна, а оспореното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Мотивиран така и на основание чл. 236 от АПК във връзка с чл. 221, ал. 2, изреч. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,