Определение № 1647 от 29.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 29/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адв. П. К. – процесуален представител на К. Виолетов М., срещу определение № 656 от 11.10.2024 г. по в. гр. д. № 155/2024 г. на Великотърновски апелативен съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставено без уважение искането на адв. К. за изменение на постановеното по делото решение № 132 от 13.06.2024 г. в частта за разноските. В частната жалба е наведено оплакване за неправилност на атакувания съдебен акт, като се претендира отмяната му с присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство в размер на 930 лв. – за първата инстанция и 1 440 лв. – за въззивната инстанция. Оспорва се като неправилен изводът на съда, че по отношение на присъденото адвокатско възнаграждение следва да бъде съобразено решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/2022 г., съгласно което определените с НМРАВ адвокатски хонорари не са задължителни и обвързващи за съда, а определящи за справедливия размер на адвокатското възнаграждение са правната и фактическа сложност на делото. Частният жалбоподател счита, че посоченото решение е неприложимо в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА, когато няма сключен договор между адвокат и клиент, тъй като това би довело до неравнопоставеност между заплащането в труда на адвокатите, осъществяващи безплатна адвокатска помощ, и адвокатите, уговарящи предварително следващото им се възнаграждение. Излага и съображения, че в случая не е било направено възражение от застрахователя за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар за процесуалния представител на ищеца. Ответникът по частната жалба „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД не заявява становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото, намира следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но разгледана по същество е неоснователна. С решение № 132 от 13.06.2024 г. по в. гр. д. № 155/2024 г. Великотърновски апелативен съд е отменил частично решение № 12 от 12.01.2024 г. на Габровски окръжен съд, като е осъдил „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД да заплати на К. Виолетов М. допълнително сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на К. Х. М., настъпила на 09.10.2022 г. вследствие на ПТП от 23.09.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.02.2023 г. до окончателното й изплащане. Присъдено е възнаграждение на адвоката, осъществил безплатна правна помощ в полза на ищеца, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, в размер на 1 440 лв. с ДДС за двете инстанции. С молба по чл. 248 ГПК процесуалният представител на въззивника-ищец е поискал изменение на решението в частта за разноските, като присъденото му адвокатско възнаграждение бъде увеличено до посочените в молбата размери. За да остави без уважение това искане, въззивният съд е приел, че не следва да бъдат зачитани размерите, посочени в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, доколкото с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 е прието, че националният съд е длъжен да откаже приложението на наредба със задължителен характер за минималните размери на адвокатските възнаграждения, когато присъжда дължими от насрещната страна разноски. Според решаващия състав, присъденото възнаграждение на адвоката е определено съобразно вида на спора, материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото. Като неоснователен съдът е счел довода, че посоченото решение на СЕС не се прилага служебно, а само при релевирано възражение от насрещната страна. Аргументирал се е със задължението на българския съд да следи служебно за съответствието на вътрешните нормативни актове с правото на Европейския съюз и е приел, че Наредба № 1/2004 е неприложима поради несъответствието й с правото на ЕС. По тези съображения въззивният съд е приел за неоснователно и възражението, че когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение, то няма основание да се присъди адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА под предвидения в Наредба № 1/2004 минимум. Настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно. При произнасянето си Великотърновски апелативен съд правилно е съобразил приетото с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, че националният съд е длъжен да откаже приложението на наредба със задължителен характер за минималните размери на адвокатските възнаграждения, когато присъжда дължими от насрещната страна разноски, а следва да вземе предвид вида на спора, материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото, доколкото определянето в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (понастоящем Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа) на минимални размери на адвокатските възнаграждения противоречи на правилата за конкуренция в Европейския съюз. Даденото от СЕС тълкуване по преюдициални запитвания във връзка с приложението на правото на Европейския съюз при противоречие на национални правни норми с него е задължително за националните съдилища. Неоснователно е възражението на молителя за неприложимост на решението на СЕС при липса на сключен договор между адвоката и представляваната страна, включително в случаи на осъществена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА. Постановеното в решението на СЕС е общо за случаите на ангажиране имуществената отговорност за разноски за адвокатско възнаграждение на осъдената да ги заплати страна в производството пред съда и липсват основания както в закона, така и произтичащи от мотивите на решението на СЕС, които да обосноват изводи в подкрепа на поддържаната от частния жалбоподател теза. Неоснователно е и оплакването в жалбата за липса на наведено от противната страна възражение за прекомерност на възнаграждението, тъй като в случая размерът му не е договорен между страните в договор за правна помощ, а е определен от съда, поради което и за противната страна не е съществувала процесуална възможност да възразява срещу прекомерността на адвокатското възнаграждение. Същевременно, според приетото в решението на СЕС, националният съд принципно е задължен да не приложи ограничаващата национална уредба, независимо дали има повдигнато възражение от насрещната страна. Доводите на частния жалбоподател, развити в жалбата му относно приложимата редакция на Наредба № 1 от 9.07.2004 г., са ирелевантни, тъй като не кореспондират с мотивите на обжалвания акт. Съобразявайки цитираното по-горе решение на СЕС и като взе предвид вида на делото и че същото не е с фактическа и правна сложност предвид предмета на доказване и наличието на многобройна и трайна практика на ВКС по спорните в него въпроси, намира, че присъденото в полза на процесуалния пълномощник на ищеца възнаграждение в размер на 1 440 лв. с ДДС за двете съдебни инстанции е напълно справедливо и обосновано и липсват основания за неговото завишаване. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение