Определение № 11176 от 18.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9338/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на кмета на Община Смолян срещу Определение №973 от 11.07.2024 г. на Административен съд - Смолян по адм. д. №254/2024 г., с което спряно допуснатото предварително изпълнение на Заповед № РД-0729 от 14.06.2024 г. на кмета на община Смолян. Частният жалбоподател - кметът на Община Смолян, счита обжалваното определение за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Моли съда да отмени обжалваното определение и да върне делото на съда за продължаване на съдебното производство. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по частната жалба – Е. Р. изразява становище за неоснователност на жалбата по съображения подробно изложени в депозираното по делото писмено възражение. Претендира разноски съгласно представен списък. Върховният административен съд счита частната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е основателна. Със Заповед № РД-0729 от 14.06.2024 г. на кмета на община Смолян, на основание чл. 44, ал. 1, т. 1, т. 7 и ал. 2 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА) във връзка с чл. 19, ал.1, т. 2 от Закона за пътищата (ЗП), чл. 3, ал. 1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) и чл. 9 от Наредбата за реда за престой и паркиране на пътни превозни средства на територията на Община Смолян, е въведен режим на кратковременно платено паркиране на улици и паркинги - публична общинска собственост, индивидуализирани в оспорения акт. В заповедта е посочено, че влиза в сила от 06.00 ч. на 01.07.2024 г. Срещу посочената заповед е подадена жалба от Е. Р. и искане за спиране на предварителното й изпълнение. За да постанови обжалваното определение, първоинстанционният съд приема, че оспорваната заповед представлява общ административен акт, като към 01.07.2024 г. не е изтекъл срокът по чл. 179 АПК, при което следва да се приеме, че кметът на община Смолян е допуснал предварително изпълнение на издадения от него административен акт при условията на чл. 60 АПК. Сочи, че съгласно нормата на чл. 60, ал. 2 АПК разпореждането за предварително изпълнение се мотивира, като липсата на мотиви не позволява на съда да установи наличието на предвидените в закона предпоставки за допускане на предварително изпълнение, т.е. да упражни съдебен контрол за законосъобразност в тази част на акта и само на това основание допуснатото предварително изпълнение следва да бъде отменено от съда, без да се изследва по-нататък наличието на основания за неговото издаване, защото те не са обективирани в акта и волята на административния орган е неустановима. Въз основа на изложеното, съдът спира допуснатото от административния орган предварително изпълнение на обжалваната заповед. Определението е недопустимо. Съгласно чл. 60, ал. 5 от АПК, разпореждането, с което се допуска или се отказва предварително изпълнение, може да се обжалва чрез административния орган пред съд в тридневен срок от съобщаването му, независимо дали административният акт е бил оспорен. Нормата на чл. 166, ал. 2 АПК предвижда, че при всяко положение на делото до влизането в сила на решението по искане на оспорващия съдът може да спре предварителното изпълнение, допуснато с влязло в сила разпореждане на органа, издал акта, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. В съответствие с чл. 166, ал. 4 АПК, допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон, когато не се предвижда изрична забрана за съдебен контрол, може по искане на оспорващия да бъде спряно от съда при условията на ал. 2. Оспорваната заповед представлява общ административен акт по чл. 179 АПК. Съгласно чл. 180, ал. 1 АПК, оспорването не спира изпълнението на общия административен акт, като ал. 2 предвижда, че съдът може да спре изпълнението на основанията и по реда на чл. 166, ал. 2 и 3. В случая съдът не е посочил реда, по който разглежда искането за спиране, но изрично в мотивите на съдебния акт приема, че административният орган е допуснал предварително изпълнение на издадения от него административен акт при условията на чл. 60 АПК. Този извод не съответства на съдържанието на обжалваната заповед, в което липсва подобно разпореждане, а обстоятелството, че в нея е посочено кога влиза в сила, не установява подобен факт, още повече, че както беше посочено по-горе оспорването не спира изпълнението на общия административен акт. Частният жалбоподател в искането, с което е сезирал съда, е посочил, че иска да бъде спряно допуснатото предварително изпълнение на заповедта, без да посочи изрично правното основание, но тази неточност не обосновава правомощие на съда да се произнася по искане по чл. 60, ал. 5 АПК. Съдът е този, който трябва да установи точно правното основание на искането, с което е сезиран. По изложените съображения, определението на съда следва да бъде обезсилено като недопустимо. Делото следва да се върне на първоинстанционния съд за произнасяне по искането против допуснатото по силата на закона предварително изпълнение по чл. 166, ал. 4 АПК, тъй като е недопустимо касационната инстанция за първи път да се произнася по това искане. При новото произнасяне, съдът следва да прецени дали предварителното изпълнение на оспорваната заповед би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда, представени ли са доказателства в тази насока и налице ли са нови обстоятелства. По искането за разноски следва да с произнесе първоинстанционният съд, в съответствие с чл. 226, ал. 3 във връзка с чл. 236 АПК. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 236 АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение,