Определение № 1122 от 13.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3027/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 4957 от 18.04.2023 г., подадена от С. И. К. чрез адвокат С. З. от САК, която е насочена против въззивно Решение № 59 от 15.02.2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора, ІІ гр.състав, постановено по в.гр.д.№ 759/2022 г. Ответниците по касация Р. Т. И. и Д. Т. И. са подали отговор на жалбата чрез адвокат Р. М. от АК – Стара З.. Поддържат, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е потвърдил Решение № 56 от 10.08.2022 г., постановено по гр.д.№ 435/2021 г. по описа на РС – Гълъбово, с което на основание чл. 42, б. „б” вр.чл. 25 ЗН е обявено за нищожно завещателно разпореждане от В. В. К., починал на 02.08.2021 г., съставено в полза на С. И. К., извършено във формата на саморъчно завещание от 15.07.2021 г., поради това, че подписът, положен в края на завещанието, под думата „К.”, не е положен от завещателя В. В. К.. Прието е за установено по отношение на С. И. К., че Р. Т. И. и Д. Т. И. са собственици на недвижим имот, представляващ: дворно място от 1 160 кв.м., ведно с построените в него първи етаж от жилищна сграда, състоящ се от три стаи и коридор и стопанска сграда, което дворно място съставлява УПИ ..., кв. 41 по плана на [населено място], утвърден със Заповед № 171 от 11.02.1981 г., при граници: от двете страни - улица, УПИ ..., УПИ ... и УПИ ..., като С. И. К. е осъдена да предаде на ищците владението на имота. Въззивният съд е изложил, че съгласно чл. 42, б. „б” ЗН саморъчното завещателното разпореждане е нищожно, когато при съставянето му не са спазени изискванията на чл. 25, ал. 1 ЗН, а именно: саморъчното завещание да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател; да съдържа означение на датата, когато е съставено; да е подписано от завещателя, като подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания. В случая ищците - племенници на починалия на 02.08.2021 г. В. В. К., се ползват от саморъчно завещание, съставено на 09.10.2013 г. и обявено на 29.09.2021 г., чиято автентичност не е оспорена, а и е потвърдена от изслушаното по делото заключение на съдебно-графологична експертиза. От своя страна ответницата се е позовала на саморъчно завещание с дата 15.07.2021 г., което също е обявено и вписано. От заключението на назначената пред първоинстанционния съд съдебно-почеркова експертиза е установено, че ръкописно изписаният буквен и цифров текст от двете завещания е изпълнен от различни лица, а подписът, положен в края на завещанието, под думата „К.“, в саморъчното завещание от 15.07.2021 г. не е на завещателя В. В. К.. Въззивният съд е изложил, че завещанието е частен документ, подписан от лицето, което го издава. Като такъв документ то съставлява доказателство, че съдържащото се изявление е направено именно от това лице. Всеки неоспорен частен документ е автентичен и верен и следва да се зачете неговата доказателствена сила. В случая, след като завещанието от 09.10.2013 г. не е оспорено от ответницата, съдът няма основание да приеме нещо различно освен, че това завещание е изпълнено и подписано от завещателя В. В. К.. Затова е прието за неоснователно възражението във въззивната жалба, че автентичността на това завещание и обстоятелството, че е написано от В. К., не са доказани. След като според заключението на експертизата (която съдът е възприел изцяло) двете завещания са изпълнени от различни лица и при положение, че ръкописно изписаният текст на завещанието от 09.10.2013 г. е изпълнен от В. В. К., то ръкописно изписаният текст на завещанието от 15.07.2021 г. не е изпълнен от него и не може да породи никакви права за ответницата, нито може да отмени завещанието от 09.10.2013 г. Аргумент в подкрепа на този извод е и констатацията на вещото лице, че подписът, положен в края на завещанието, под думата „К.“, в саморъчното завещание от 15.07.2021 г. не е положен от завещателя В. В. К.. Като ирелевантни са оценени показанията на разпитаните свидетели относно здравословното състояние на завещателя, тъй като по делото няма предявени основания (факти и обстоятелства), свързани със здравето му. Посочено е, че няма как влошаването на здравословното състояние на завещателя, до установяването на каквото се домогва въззивницата, да се отрази върху почерка му така, че координацията на движенията и обработеността да се развие в по-висока степен в сравнение с положението, в което са били към 2013 г. В този случай са без значение и мотивите, поради които се твърди да е направено второто завещание, в т.ч. и твърденията за полаганите грижи от ответницата за завещателя. Произнасяйки се по ревандикационния иск, съдът е съобразил принадлежността на процесния имот към патримониума на В. В. К. и придобиването му от ищците по силата на завещанието от 09.10.2013 г. От друга страна достъп до имота има само ответницата, която е демонстрирала собственически права и волята да се ползва от такива посредством обявяване на завещанието от 15.07.2021 г. (с протокол от 16.08.2921 г. на нотариус Р. С.) и вписването му в Службата по вписванията. Действията й обективират оспорване на правата на ищците, средство за защита на които е предявеният ревандикационен иск. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона (постановен „contra legem“, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма), нарушение на основни съдопроизводствени правила или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Особено тежкият порок на съдебния акт следва да бъде констатиран от касационната инстанция, без да е необходим конкретен анализ или излагане на съображения за наличието на конкретни предпоставки за отмяна така, както те са уредени с разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК. Във всички останали случаи правилността на въззивния акт не подлежи на обсъждане в рамките на производството по чл. 288 ГПК, при провеждането на което извод за допускане на касационно обжалване може да бъде формиран само при констатация, че са установени предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – явно нарушение на императивна материално-правна норма, на основни съдопроизводствени правила или очевидна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато на това основание. Мотивите на съдебния акт свидетелстват за извършен от въззивния съд пълен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, резултатите от който обосновават направените фактически констатации относно релевантните за спора обстоятелства. Приложимият закон е определен в съответствие с търсената защита и е приложен според точния му смисъл. Не се установява да е допуснато нарушение на основните принципи на правоприлагането по граждански дела. Изложените от въззивния съд съображения са логични и аргументират постановения изход от спора. С оглед настоящото произнасяне касаторката дължи на ответниците по касация разноските, направени за защитата им пред ВКС, а именно сумата 1 000 лв., представляваща заплатено в брой възнаграждение за един адвокат (л. 26). По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.