Определение № 4242 от 23.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3631/2025 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 217, ал. 4, изр. 2 от Закона за обществените поръчки (ЗОП). Образувано е по частна жалба на „Топлофикация София“ ЕАД със седалище в град София, представлявано от П. Петров и М. Ценова, чрез пълномощника адв. Б. Вътев срещу определение № 268 от 06.03.2025 г. на Комисия за защита на конкуренцията /КЗК, Комисията/ по преписка № КЗК-1068/1075/2024 г. С него е оставено без уважение искането на „Топлофикация София“ ЕАД за изменение на решение № 99/30.01.2025 г. на КЗК, постановено по преписка КЗК-1068/1075/2024 г., в частта по т. 3 за разноските. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 във вр. с чл. 236 АПК. Претендира се отмяната му и постановяване на друго определение, с което да бъде изменено решението на КЗК в частта за разноските. Ответникът по частната жалба – „Интерком груп“ ООД, гр. Варна – изразява становище за неоснователност на жалбата по подробно изложени съображения в представено по делото писмено възражение. Претендира присъждането на разноски. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима. Същата е подадена срещу подлежащо на обжалване определение, за което е предвидена изрична обжалваемост в закона – чл. 217, ал. 4, изр. 2 от ЗОП. Частната жалба е подадена в срока по чл. 216, ал. 1 вр. чл. 217, ал. 4, изр. 2 от ЗОП и от страна по делото, за която обжалваното определение е неблагоприятно. Затова частната жалба подлежи на разглеждане. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение № 268 от 06.03.2025 г. на Комисията по преписка № КЗК-1068/1075/2024 г. в производство по чл. 217, ал. 4 във вр. с ал. 2 от ЗОП е оставено без уважение искането на „Топлофикация София“ ЕАД за изменение на решение 99/30.01.2025 г. на КЗК, постановено по същата преписка, в частта за разноските. За да постанови този резултат, след подробно изложение на фактическите обстоятелства, КЗК е приела, че от ангажираните по преписката доказателства не се доказва извършването на разноски в претендирания размер. В тази връзка е изложила мотиви, че предметът на представения Анекс № 1 към Рамков договор за процесуално представителство, сключен на 22.11.2024 г. и издадената в тази връзка фактура от 03.01.2025 г. са относими към обжалването на Решение № D38713962/06.11.2024 г. Същото впоследствие е изменено с Решение № D38933160/12.11.2024 г. на възложителя. Комисията е счела, че решението за изменение не попада в обхвата на договорените с анекса адвокатски услуги и предвид обстоятелството, че претендираните адвокатските разноски в размер на 83 033,47 лева се явяват направени от страна на възложителя за защита срещу акт, който не е произвел и не може да произведе обективен регулативен ефект в отношенията между адресатите, е обосновала извод, че претенцията е неоснователна. На следващо място в обжалваното пред настоящата инстанция определение Комисията е изложила мотиви, че с оглед договореното между страните по рамковия договор условие точният размер на адвокатското възнаграждение да се обвързва с разпоредбата на чл. 8 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /изм. загл. „Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа“/ и предвид постоянната практика на Комисията и на Върховния административен съд, е обосновала извод, че регламентираните в Наредбата хипотези са относими за „административни дела“, каквито се разглеждат в административните съдилища, т.е. пред съд в производствата след обжалване на решенията и определенията на КЗК, а не за производството по преписка пред КЗК. Обжалваното определение е правилно. Според чл. 217, ал. 1 от ЗОП КЗК се произнася по отговорността за разноските в съответствие с уреденото в глава 27 от ЗОП и при условията и по реда на чл. 143 от АПК. Последната разпоредба в третата си алинея разпорежда, че когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, ответникът има право на разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото, включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ. Разпоредбата е ясна и не подлежи на тълкуване. В случая се установява, че има данни за участие на адвокат по преписката, явил се в открито заседание на Комисията и представил писмена защита и списък с разноските. Претендирана е сума в размер на 83 033,47 лева. С решение № 99/30.01.2025 г. на КЗК, постановено по преписка КЗК-1068/1075/2024 г. е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лева. Минималният размер за адвокатско възнаграждение, при обжалване на решения на възложителя, на основание чл. 8, ал. 2, т. 5, предложение второ от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. Изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г., предишно загл. - Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/, в действаща по време редакция, е 1 500 лева. Т.е. изплатеният хонорар е над установения с Наредбата минимален размер. Законовата делегация за приемане на минимални размери на адвокатските възнаграждения е чл. 36 от Закона за адвокатурата (ЗА), която разпоредба е посочена и като правно основание за издаване на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. (§3 от нея). Според чл. 36, ал. 2 от ЗА размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Чл. 36, ал. 4 от ЗА разписва, че възнаграждението може да се уговори в абсолютна сума и/или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото, с изключение на възнаграждението за защита по наказателни дела и по граждански дела с нематериален интерес. С чл. 36 от ЗА изрично е разписано, че размерът на възнаграждението за адвокат трябва да бъде справедлив и обоснован. Висшият адвокатски съвет е оправомощен за определи минимални размери на адвокатските възнаграждения, за които също следва да се съблюдава това законово изискване. Изрично е посочено също, че възнаграждението може да се уговори само по два начина: 1. в абсолютна сума и/или 2. процент върху определен интерес с оглед изхода на делото. За разликата между материалния интерес и прогнозната стойност на поръчката Върховният административен съд е изразявал многократно отношение. Съдът приема, че прогнозната стойност на обществена поръчка или обособена позиция не представлява цена на обжалваемия интерес. В процедури по ЗОП Върховният административен съд е изразявал становище също с определения по адм. дело №8207/2019г.; адм. дело №7254/2018г.; адм. дело №6752/2017г.; адм. дело №4187/2017г. на ВАС и др. Във всички тях еднозначно се приема, че прогнозната стойност не може да се отъждестви с материалния интерес. Тъй като този въпрос е добре разработен в практиката на ВАС, то мотивите за това не следва да се излагат отново. Освен изложеното в предходния абзац следва да се посочи, че в разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 5 от Наредба №1 има и вътрешна противоречивост. Нормата на чл. 8 е разделена на две алинеи в зависимост от наличието или липсата на материален интерес по делата, по които се осъществява процесуално представителство. В ал. 1 са разгледани случаите на такова по дела с материален интерес. Специално на делата без материален интерес е посветена ал. 2, която именно поради тази причина е самостоятелно отделена. В нея са разгледани седем хипотези на дела от административен характер, които са без определени минималните размери. Между тези седем групи са включени и споровете по ЗОП. С оглед на изложеното настоящият съдебен състав приема, че чл. 8, ал. 2, т. 5, пр. 1 от Наредба №1 противоречи на чл. 36 от Закона за адвокатурата, на което основание е издадена Наредба № 1. Като противоречаща на законова разпоредба тази норма на чл. 8, ал. 2, т. 5, пр. 1 от Наредба № 1 не следва да се прилага, а изложените в тази връзка възражения от частния жалбоподател се явявят неоснователни. Предвид на това, приложение следва да намери второто предложение на чл. 8, ал. 2, т. 5 от Наредба №1, регламентиращо 1 500 лева минимален размер за адвокатско възнаграждение при обжалване решения на възложителя. При съобразяване на фактическата и правна сложност на спора и обема на осъщественото процесуално представителство на „Топлофикация София“ ЕАД, както и тълкуването, дадено в решението на Съда на ЕС по дело С-438/2022 г. и възможността да се присъди възнаграждение и под минималния размер, определен от наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, настоящият съдебен състав намира, че размерът от 2 000 лева се явява съответстващ на критериите за справедливо и обосновано възнаграждение. Неоснователно се поддържа и възражението за липсата на своевременно направено от страна на „Интерком груп“ ООД възражение за прекомерност на претендираните разноски. В проведеното открито заседание от 30.01.2025 г. на Комисията не е присъствал представител на дружеството, поради служебна ангажираност. На същата дата е издадено и решение № 99/30.01.2025 г. на КЗК, с което „Интерком груп“ ООД е осъдено да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД разноски в размер на 2 000 лева. С писмо от 04.02.2025 г. „Интерком груп“ ООД е уведомено, че решение № 99/30.01.2025 г. на КЗК е изготвено, заедно с мотивите към него. Писмото е получено на 05.02.2025 г. Предвид изложеното, в случая не е налице пасивно процесуално поведение от страна на „Интерком груп“ ООД, каквито възражения излага частния жалбоподател, а е налице липса на осигурена процесуална възможност същият да направи възражение за прекомерност на претендираното от „Топлофикация София“ ЕАД адвокатското възнаграждение. Изложените от Комисията мотиви за липсата на доказателства за заплащането на адвокатско възнаграждение за производството по оспорване на Решение № D38933160/12.11.2024 г. на възложителя, не се споделят от настоящият съдебен състав предвид съдържанието на представени Анекс № 1 към Рамковия договор за процесуално представителство, сключен на 22.11.2024 г., но горното не променя достигнатите крайни изводи за неоснователност на направеното от „Топлофикация София“ ЕАД искане. Предвид изложеното, определението като правилно следва да се остави в сила. На основание чл. 143, ал. 3 АПК на ответника по частната жалба се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 100 лева.