Определение № 4209 от 17.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3421/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 – чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба подадена от С. А. Р. от гр. София, против Разпореждане № 382/06.01.2026 г./, обозначено в жалбата като определение/, постановено по адм. дело № 6570/2025 г. по описа на Административен съд София-град. В частната жалба са релевирани доводи, които могат да се квалифицират като касационно-отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК във вр. чл. 236 АПК - за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на обжалваното разпореждане и разрешаване на въпроса по частната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира частната жалба за допустима - подадена срещу подлежащо на обжалване определение (чл. 213а, ал. 7 от АПК), от страна по делото, за която то е неблагоприятно, и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното разпореждане е оставена без уважение молбата на С. Р. за предоставяне на правна помощ. С разпореждане № 30904/23.09.2025 г. производството по молбата за предоставяне на правна помощ е оставено без движение с указания да уточни дали разполага със средства за заплащане на адвокат и да предостави доказателства за противното. С молба от 10.11.2025г. жалбоподателя заявява, че поддържа молбата си, с разпореждане № 37065/11.11.2025 г. на жалбоподателя е дадена последна възможност да уточни искането си и да представи доказателства за имотното си състояние. С молба от 22.12.2025 г. жалбоподателя посочва, че разполага с жилище и месечен доход, но има значителни разходи и не може да прави разходи за адвокат. Оспореният съдебен акт е постановен при съобразяване с установените в хода на производството и значими за същото факти и обстоятелства и при стриктно съобразяване на приложимите процесуални правила и материален закон. Правилен е отказът за предоставяне на правна помощ. Законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 5 от Закона за правната помощ / ЗПП/, същата се предоставя на физически лица в случаите, /чл. 23, ал. 3 ЗПП/ когато въз основа на представените доказателства съдът прецени, че страната няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение, като тази предпоставка следва не само да се твърди, но и да се установи от страната поискала предоставянето на правната помощ. В настоящия случай след неколкократните възможности дадени от съда страната не е доказала по никакъв начин необходимостта от предоставяне на правна помощ, напротив, отговорила е, че разполага със средства, но има други приоритети за разходването им без да уточни какви. Предвидената в чл. 23 от ЗПП възможност има за цел да обезпечи равенството на страните в процеса, както и достъпа им до правосъдие, но същата се прилага само в случаи на надлежно установена по делото невъзможност на страната да си я позволи. Тези факти се установяват от данните за имуществено състояние. Още повече, освен липсата на доказателства за финансово затруднение, производството не се отличава с фактическа или правна сложност, която да налага предоставяне на правна помощ в интерес на правосъдието. Съобразно изложеното обжалваното разпореждане е правилно. Не са налице твърдените касационно-отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК във вр. чл. 236 АПК. Затова разпореждането следва да бъде оставено в сила. Воден от горното, и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 във вр. с чл. 236 от АПК Върховният административен съд, четвърто отделение,