Решение № 13924 от 18.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2319/2018 г.

Решение № 13924 от 18.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2319/2018 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Общински съвет Крумовград срещу Решение № 3 от 04.01.2018 г., постановено по адм. д. № 276/2017 г. от Административен съд Кърджали, с което е отменена разпоредбата на чл. 15, ал. 2 от Наредбата за определяне и администриране на местните такси и цени на услуги на територията на община Крумовград, прието с Решение № 29 от 15.12.2003 г. на Общински съвет – Крумовград по Протокол № 2 от заседание, проведено на 15.12.2003 г. Касаторът Общински съвет Крумовград чрез процесуалния си представител обжалва решението на всички основания по чл. 209 АПК, но по същество излага само съображения за нарушения на материалния закон, съответно за съответствието на оспорената разпоредба на подзаконовия нормативен акт с материалния закон. Иска се отмяната на съдебния акт и отхвърляне на протеста. Ответникът – прокурор при ОП Кърджали не взема становище. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: С обжалваното решение, постановено по реда на чл. 185 и сл. АПК, първоинстанционният съд е отменил разпоредбата на чл. 15, ал. 2 от Наредбата за определяне и администриране на местните такси и цени на услуги на територията на община Крумовград и е осъдил Общинския съвет да заплати на Окръжна прокуратура Кърджали разноски в размер на 20 лева. Административният съд е счел, че оспореният подзаконов нормативен акт е приет от компетентен орган в предвидената от закона форма и мотиви съгласно чл. 8 и чл. 28 от ЗНА и чл. 21, ал. 2 от ЗМСМА при наличие на изискващия се заседателен кворум, при спазване на административно-производствените правила. Установено е обаче нарушение на материалния закон. Съдът е приел, че с оспорената разпоредба е разширен кръга на задължените за такса за битови отпадъци лица, , в противоречие със Закона за местните данъци и такси. Решението е валидно, допустимо и правилно. Процесната Наредба е приета с Решение № 425 от 20.02.2003 г. по Протокол № 30 от заседание на Общински съвет – Крумовград, проведено на 20.02.2003 г., на основание чл. 21, ал. 1, т. 7 от ЗМСМА, чл. 9 от ЗМДТ и § 51 от ПЗР на ЗМДТ, а атакуваната разпоредба на чл. 15, ал. 2 е изменена с първото изменение и допълнение на Наредбата, направено с Решение № 29 от 15.12.2003 г. на Общински съвет – Крумовград по Протокол № 2 от заседание на Общински съвет – Крумовград, проведено на 15.12.2003 г. В действащата й редакция същата предвижда, че за общински и държавни имоти, ползвани или наети от други лица, таксата/ТБО се заплаща от общината, съответно от държавата, за сметка на наемателя, съответно на ползвателя. Съгласно чл. 7, ал. 2 от Закона за нормативните актове, наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен. С разпоредбата на чл. 8 от ЗНА е предвидено, че всеки общински съвет може да издава наредби, с които да урежда, съобразно нормативните актове от по-висока степен неуредени от тях обществени отношения с местно значение. Аналогични са разпоредбите на чл. 76, ал. 3 от АПК и чл. 21, ал. 2, вр. с ал. 1 от ЗМСМА. Административният съд е направил обоснован и правилен извод, който следва да бъде споделен, че оспореният текст на наредбата е приет при допуснати нарушения на материалния закон. Правилно съдът е констатирал, че оспореният текст на чл. 15, ал. 2 от Наредбата възпроизвежда съдържанието на отменена норма на чл. 64, ал. 2 от Закона за местните данъци и такси (Изм. - ДВ, бр. 109 от 2001 г., в сила от 1.01.2002 г.), която гласи, че за общински и държавни имоти, ползвани или наети от други лица, таксата се заплаща от общината, съответно от държавата, за сметка на наемателя, съответно на ползвателя. До настоящия момент чл. 64 от закона е претърпял 4 изменения, последното от които след постановяване на обжалваното съдебно решение. Съгласно действащата разпоредба на чл. 64 от ЗМДТ, таксата за битови отпадъци се заплаща от лицата по чл. 11 от същия закон за имотите на територията на общината, а според чл. 11 от ЗМДТ, задължени лица са: собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти; собственикът на сграда, построена върху държавен или общински поземлен имот; ползвателят - при учредено вещно право на ползване; концесионерът - при учредена концесия; лицето, на което е предоставен за управление общински или държавен имот, т. е. таксата за битови отпадъци е задължение, установено със закон и се дължи от лицата, предвидени в ЗМДТ. Правилно съдът отбелязва, че по действащата, включително и към момента нормативна уредба, наемателите и ползвателите на облигационно основание на общински имоти не попадат в нито една от категориите задължени лица, посочени в разпоредбата на чл. 11 от ЗМДТ, към който препраща чл. 64. При тази правна уредба напълно съобразени със закона са изводите на първоинстанционния съд, че с оспореният текст е разширен кръгът на лицата, задължени да плащат такса битови отпадъци. Доводите на касатора са обсъдени от административния съд, който е изложил мотиви, че с договорите за наем на общински имоти не се предоставят вещни права на ползване по смисъла на чл. 11, ал. 3 от ЗМДТ, както и че под ползватели законът няма предвид лицата, на които е предоставен имот за управление, по смисъла на чл. 11, ал. 5 от ЗМДТ. Съгласно чл. 46 от Закона за нормативните актове, разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България. Следователно, употребените в наредбите на общинските съвети за местните данъци и такси понятия следва да съответстват най-вече на тези на Закона за местните данъци и такси, и то в актуалната му редакция. След като законът изрично и с конкретни термини е посочил кои са задължените лица за заплащане на таксата за битови отпадъци, неоснователни са доводите на касатора, че използваните в наредбата понятия за ползватели всъщност били равнозначни на тези, употребени в сега действащия чл. 64 ЗМДТ. Очевидно ако смисълът на оспорената разпоредба на наредбата съответстваше на сегашната редакция на чл. 64 ЗМДТ, то законодателят не би предприел проследените четири изменения на закона. Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Разноски на касатора не се дължат, а ответникът не претендира и не доказва такива. Водим от изложеното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, трето отделение