Определение № 331 от 23.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3078/2022 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. С. Ч. против определение на Софийски градски съд от 07.03.2022 г., постановено по ч.гр.д. № 15236/ 2021 г., с което е потвърдено определение на Софийски районен съд от 17.11.2021 г. по гр.д.№ 17202/ 2021 г. и по този начин са оставени без уважение исканията на частния жалбоподател за предоставяне на правна помощ и за освобождаване от задължението за плащане на разноски по делото. Върховният касационен съд намира жалбата за частично недопустима. Съгласно чл.95 ал.5 и 6 ГПК, определението, с което се оставя без уважение молба за предоставяне на правна помощ подлежи на обжалване с частна жалба, а определението на съда по частната жалба е окончателно. То не подлежи на следващ инстанционен контрол, затова частната жалба на В. С. Ч. против определение на Софийски градски съд от 07.03.2022 г., постановено по ч.гр.д. № 15236/ 2021 г., в частта му, в която е потвърдено определение на Софийски районен съд от 17.11.2021 г. по гр.д.№ 17202/ 2021 г. за оставяне без уважение искането на частния жалбоподател за предоставяне на правна помощ, е недопустима и не подлежи на разглеждане по същество. По отношение на частта от определението, с което е оставено без уважение искането му за освобождаване от разноски, жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно счел това искане за неоснователно поради липса на законова регламентация за разглеждането му. Изводът на въззивния съд, че такова освобождаване е уредено единствено в полза на ищците, почивал на неправилно тълкуване на нормата на чл.83 ал.2 ГПК. Разпоредбата касаела всички физически лица – страни по делата, а не само ищците. Счита и за незаконосъобразен отказът на съда да разгледа по същество въпроса налице ли са били предпоставки да постанови освобождаването на ответника от задължението да плаща разноски, като съобрази релевантните за това според установената съдебна практика обстоятелства. Поради това жалбоподателят моли обжалваното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол /в частта, в която жалбата е допустима/ повдига правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени в следния смисъл: длъжен ли е съдът, сезиран с искане по чл.83 ал.2 ГПК, да направи преценка на всички обстоятелства, посочени в т.1 – т.7 на разпоредбата; и има ли право по смисъла на чл.83 ал.2 ГПК да поиска освобождаване от задължението за плащане на такси и разноски за производството страна, която има качеството „ответник“. Жалбоподателят счита, че в обжалваното определение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Ответната по частната жалба страна И. П. И. я оспорва, като излага доводи по същество, без да вземе становище по наличието на основания за допускане на касационното обжалване. В тази си част жалбата е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол. Пред първоинстанционния Софийски районен съд делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от И. И. срещу В. Ч., предявени са установителни искове за съществуването на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 49091/ 2020 г. на Софийски районен съд. Ответникът е подал отговор на исковата молба, впоследствие е поискал предоставяне на правна помощ и освобождаване от задължението за плащане на разноски по делото. Декларирал е, че не притежава имущество и вземания, единствено получава обезщетение за безработица. С протоколно определение от 17.11.2021 г. първоинстанционният съд отхвърлил исканията му. Това определение е потвърдено от въззивния съд с обжалвания в настоящето производство акт. Като посочил, че В. Ч. получава средномесечно обезщетение в размер 1 541,52 лв и отчел всички обстоятелства, относими към възможността да изпълни задълженията за плащане на разноски по делото в размер 200 лв, въззивният съд намерил за правилен извода, че няма основание той да бъде освободен от това задължение. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от частния жалбоподател правни въпроси не обуславят обжалваното определение. В него въззивният съд не е посочил, че процесуалният закон не допуска възможност ответникът да бъде освободен от задължението да плаща разноските в производството. Такъв мотив е държал първоинстанционният съд. На обжалване пред ВКС обаче подлежи въззивното, а не първоинстанционното определение. В него съображение, че не съществува правна възможност ответникът да бъде освободен от задължение да плаща разноски, не се съдържа. Съответно не обуславя обжалвания акт въпросът има ли право по смисъла на чл.83 ал.2 ГПК да поиска освобождаване от задължението за плащане на такси и разноски за производството страна, която има качеството „ответник“. Необуславящ е и въпросът длъжен ли е съдът, сезиран с искане по чл.83 ал.2 ГПК, да направи преценка на всички обстоятелства, посочени в т.1 – т.7 на разпоредбата. В обжалваното определение съдът не е посочил, че за него такова задължение не съществува, напротив, посочил е, че е длъжен да съобрази и че съобразява наличните средства на молителя, имущественото му състояние, семейното му положение, здравословното му състояние, възрастта, трудовата заетост и други относими по смисъла на чл.83 ал.2 ГПК обстоятелства. По необуславящи правни въпроси касационното обжалване /в допустимата част на жалбата/ не може да бъде допуснато, поради което съдът