Определение № 50483 от 28.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 1733/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.2 вр. ал.1, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на К. К. Б., представлявана от адв. А. Т., срещу определение № 212 от 23.05.2022г. по ч.т.д. № 853/2022г. на ВКС, ТК, Първо отделение, с което е оставена без разглеждане подадената от нея частна жалба вх. № 30336 от 10.02.2022г. срещу определение № 3878 от 27.11.2022г. по ч.гр.д. № 5874/2017г. на САС, ТО, 6 състав. Частната жалбоподателка поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с процесуалните норми, включително тези, които регламентират на кого, как и по какъв начин се изпращат уведомления за налагане на обезпечителни мерки, съответно как адресатите узнават за един или друг съдебен акт. Намира, че въззивният съд е постановил определението си въз основа на представени от ответника доказателства, които са неотносими към настоящото производство, тъй като касаят друго дело пред друг съд – доказателства за узнаване от нея на възбрана върху същия имот, но наложена по друго дело, поради което няма как същите да бъдат използвани като доказатателство за узнаване на процесната възбрана. Изтъква, че притежаването на справка по лице от имотния регистър към определена дата не може да докаже знание за обстоятелствата, основанието и конкретния съдебен акт, с който е била наложена всяка една отделна възбрана. Излага съображения, че с оглед липсата на изрична законова уредба, която да установява задължение за съда, наложил обезпечението, за Агенция по вписванията или за съдебния изпълнител да уведомят третото лице – действителен собственик на имота, за наложената възбрана върху неговия имот, липсва и основание да се изисква от това лице да доказва точния момент, от който е разбрало за наложеното обезпечение. Сочи, че тази законодателна празнота не може да бъде причина за ограничаване на правата на третото лице по аналогия чрез позоваване на преклузивен срок, какъвто е предвиден за страните в процеса, но не и за това лице, собственик на възбранения имот, доколкото такъв срок не е въведен изрично. Намира, че ТР № 6 от 14.03.2014г. по т.д. № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС не дава никакво основание да се счита, че срокът по чл.396, ал.1 ГПК е приложим и по отношение на третото лице – собственик на имота. Поддържа, че в този смисъл е формираната по въпроса съдебна практика – определение № 481 от 23.12.2020г. по ч.т.д. № 1880/2020г. на ВКС, определение № 187 от 12.04.2021г. по ч.т.д. № 397/2021г. на ВКС, определение № 32 от 20.01.2020г. по ч.т.д. № 2849/2019г. на ВКС и определение № 2075 от 21.06.2019г. по ч.гр.д. № 209/2019г. на САС, която не е обсъдена в обжалваното определение. Излага и съображения, че при липса на предвиден в закона изричен срок, в който действителният собственик на възбранения имот може да подаде частна жалба срещу определението, с което е допуснато обезпечение, когато и да е подадена такава жалба, тя винаги е в срок, като съдебният акт се стабилизира по отношение на това лице едва след като бъде изчерпана възможността му за обжалване. Моли обжалваното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато на състава на ВКС за разглеждане по същество на подадената частна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.2 вр. чл.274, ал.1, т.2 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение съставът на ВКС е приел, че частната жалба срещу определението, с което е допуснато обезпечение на предявения иск с правно основание чл. 57, ал.3 ЗБН, е подадена от легитимирана да обжалва страна – трето лице, което твърди накърняване на правната му сфера от допуснатата обезпечителна мярка в качеството му на действителен собственик на имота към датата, на която е допусната обезпечителната мярка. Намерил е, че доколкото разпоредбата на чл.396, ал.2, изр.3 ГПК не предвижда началния момент на срока за обжалване от третото лице, претендиращо самостоятелни права върху обекта на възбраната, за начална дата следва да се приеме моментът, към който е безспорно установено, че това лице е узнало за наложената обезпечителна мярка. Посочил е, че в случая ищцата не е посочила момента на узнаване на допуснатото обезпечение, а ответникът по частната жалба е представил доказателства, че в производството по ч.т.д. № 1427/2020г. по описа на ВКС, ТК, II т.о. от частната жалбоподателка е била подадена молба, с която е заявила, че на 09.07.2020г. е узнала за наложената с определение № 3853 от 23.11.2017г. по в.ч.гр.д. № 5941/2017г. на САС обезпечителна мярка – възбрана върху апартамента, върху който е допуснато и обезпечението, обжалвано в настоящото производство. Констатирал е, че към молбата е била представена справка по лице от служба по вписванията по персоналната партида на Г. П. Х., в която под пореден номер 62 е отразено вписване на възбрана върху същия недвижим имот с вх. номер 87548 и дата от входящ регистър 19.12.2017г., а видно от представеното с отговора на „КТБ” АД /н./ заявление за вписване вх. № 87548/19.12.2017г., под сочения номер е заявена за вписване възбраната по обезпечителна заповед от 27.11.2017г., издадена по ч.гр.д. № 5874/2017г. на САС, ТО, 6 състав /по което е постановено обжалваното определение/. Поради това съдът е достигнал до извод, че към момента, в който жалбоподателката е представила справката по ч.т.д. № 1427/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., тя е била запозната с нейното съдържание, включително и в частта, отразяваща обезпечителната мярка, наложена с обжалваното определение. По тези съображения е приел, че към датата на подаване на частната жалба от 10.02.2022г., с която е сезиран, по отношение на жалбоподателката е бил изтекъл преклузивният срок по чл.396, ал.2 ГПК и частната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Изводът на състава на ВКС е правилен. Съгласно дадените в т.6 от ТР № 6 от 14.03.2016г. по т.д. № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения третото лице – действителен собственик на имот, е легитимирано да обжалва определението, с което е допуснато обезпечение чрез възбрана върху имота, тъй като именно неговата правна сфера се засяга от допуснатото обезпечение. Така даденото разширително тълкуване на чл.396, ал.1 ГПК по отношение на лицата, легитимирани да обжалват определението по допускане на обезпечение, не засяга изискването за спазване на предвидения в същата разпоредба едноседмичен срок за обжалване, като единствено налага различен начален момент на този срок – от връчване на съобщението за наложеното обезпечение - за страните в исковото производството, и от узнаване на наложената обезпечителна мярка - за третите лица, засегнати от нея, на които не се връчва такова съобщение. Не е налице основание да се приеме, че за тези лица е предвидена процесуална възможност безсрочно да обжалват определението, с което е допуснато обезпечение, докато за страните в процеса тази процесуална възможност е ограничена до изтичането на едноседмичен срок от съобщаването. В този смисъл е и трайната практика на ВКС – определение № 220 от 17.05.2021г. по ч.т.д. № 788/2021г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 520 от 23.12.2020г. по ч.т.д. № 1427/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 251 от 16.06.2022г. по ч.т.д. № 1221/2022г. на ВКС, ТК, II т.о., която настоящият състав споделя. В посочените от частната жалбоподателка съдебни актове не е дадено друго разрешение. В определение № 481 от 23.12.2020г. по ч.т.д. № 1880/2020г. на ВКС е констатирано единствено, че доколкото третото за обезпечителното производство лице, подало жалба срещу определението за допускане на обезпечение, не е уведомено за налагане на възбраната, подадената жалба е в срок; в определение № 187 от 12.04.2021г. по ч.т.д. № 397/2021г. на ВКС е прието, че не са налице данни за точната дата, на която третото лице, обжалвало определението за допускане на обезпечение, е узнало за наложената обезпечителна мярка и доколкото ответникът не твърди и не ангажира доказателства тази дата да предхожда с повече от една седмица подаването на частната жалба, няма основание същата да се счита за просрочена, а в определение № 32 от 20.01.2020г. по ч.т.д. № 2849/2019г. на ВКС не са излагани мотиви във връзка със спазване на срока за подаване на частната жалба срещу определение за допускане на обезпечение, подадена от трето лице, като в нито едно от определенията не е прието, че третото лице може да обжалва безсрочно определението по допускане на обезпечение. За спазването на предвидения в чл.396, ал.1 ГПК преклузивен срок съдът е длъжен да следи и служебно, като съобрази всички представени доказателства, установяващи момента на узнаване от третото лице на наложената обезпечителна мярка. По делото са представени от ответника по частната жалба доказателства, съобразени от съдебния състав, установяващи, че към момента, към който жалбоподателката е представила по ч.т.д. № 1427/2020г. на ВКС, ТК, II т.о. издадената от службата по вписванията справка по персоналната партида на Г. П. Х. за периода от 01.01.1992г. до 09.07.2020г., тя е била с запозната обезпечителната мярка, наложена с обжалваното по настоящото дело определение. Поради това е неоснователен доводът на частната жалбоподателка за допуснато от състава, постановил обжалваното определение, процесуално нарушение поради съобразяване на неотносими доказателства. По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение,