Определение № 697 от 22.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12256/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 166, ал. 4 вр. с ал. 2 от АПК. Постъпила е частна жалба с вх. № 5592/24.11.2025 г. от изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“, подадена чрез гл. юрк. М. Абилов срещу Определение № 3715 от 19.11.2025 г. на Административен съд – Велико Търново, постановено по адм. д. № 937 по описа за 2025 г. на същия съд. Излага подробни доводи за незаконосъобразността и неправилността на оспорваното определение. Претендира разноски, в това число и заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по жалбата - Т. Д. Т., чрез адв. Ц. Дончева представя възражение срещу частната жалба в законоустановения срок. Счита същата за неоснователна и моли оспорваното определение да бъде оставено в сила. След като взе предвид становищата на страните и приетото от фактическа и правна страна от първоинстанционния съд, настоящата съдебна инстанция намира следното: Производството пред АС-Велико Търново е започнало по повод жалба с вх. № 5477/18.11.2025 г., подадена от Т. срещу Заповед № 1766/05.11.2025 г., издадена от изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“ – гр. София и искане работодателят да бъде осъден да заплати на жалбоподателя обезщетение за времето, което не е заемал държавна служба, но не за повече от 6 месеца, ведно със законната лихва за забава. С оспорената заповед на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 от Закона за държавния служител (ЗДСл), е прекратено служебното правоотношение между ДФЗ и Т. Т., заемащ длъжността „директор“ в Областна дирекция на ДФЗ – гр. Велико Търново, ранг IV старши, длъжностно ниво 3 по Класификатора на длъжностите в администрацията. Заедно с жалбата е направено и искане за спиране на предвиденото в ЗДСл предварително изпълнение на оспорената заповед на основание чл. 166, ал. 4 вр. с ал. 2 от АПК. Към същото във вид на заверени преписи са приложени писмени доказателства – сигнал от Т. Д. Т. до КЗЛД от 10.10.2025 г., писма с изх. № КВПС-01-59#6 и изх. № КВПС-01-59#7 от 16.10.2025 г. от председателя на КЗЛД до Т. Т., разпечатка от електронна поща, която се твърди да е на жалбоподателя, с писмо от 10.10.2025 г. на Европейската прокуратура, писмо с вх. № 02-040-6500/4014 от 05.11.2025 г. от Т. Т., адресирано до изпълнителния директор на ДФЗ. По отношение на направеното искане за спиране от страна на Т., първоинстанционният съд е счел, че са налице предпоставките за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение, доколкото Т. е подал сигнал, заведен в КЗЛД и препратен към Комисия за противодействие на корупцията, както и такъв, заведен в Европейската прокуратура, с твърдения за неправомерни действия и злоупотреба със служебно положение от страна на бивш изпълнителен директор на ДФЗ и настоящ министър на земеделието и храните, както и на други служители на фонда. АС-Велико Търново се е мотивирал по повод на предпоставките за спиране на предвиденото в ЗДСл предварително изпълнение, позовавайки се на чл. 33, ал. 1, т. 1 и чл. 34а, ал. 1 от ЗЗЛПСПОИН, тъй като Т. е лице по чл. 5 от ЗЛПСПОИН и има право на защита при условията и реда на същия закон. Доколкото защитата по чл. 34а, ал. 1 от ЗЗЛПСПОИН предвижда прекратяване на предприетите ответни действия до постановяване на съдебното решение, съдът е счел, че това е особено производство за спиране на изпълнението на оспорения акт. Отделно от това, първоинстанционният съд е посочил, че такова спиране е допустимо и при условията на чл. 166, ал. 4 от АПК, като вероятността от причиняване от предварителното изпълнение на значителна или трудно поправима вреда на оспорващото лице, се презюмира по силата на чл. 34, ал. 1 от ЗЗЛСПОИН. Що се касае до това дали писмото на председателя на КЗЛД от 16.10.2025 г., с което е прието, че Т. Т. е лице по чл. 5 от ЗЗЛПСПОИН и се ползва от неговата защита, и което писмо не е било известно на органа по назначаването преди издаването на процесната заповед, съдът е приел, че същото представлява ново обстоятелство по смисъла на чл. 166, ал. 2 от АПК. Определението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 5, ал. 1 от ЗЗЛСПОИН правото на защита на сигнализиращо лице възниква от момента на подаването на сигнала или публичното оповестяване на информация за нарушение. А според чл. 5, ал. 2 от ЗЗЛСПОИН сигнализиращо лице по смисъла на този закон е физическо лице, което подава сигнал или публично оповестява информация за нарушение, станало му известно в качеството му на: 1. работник по смисъла на член 45, параграф 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз, включително работник, служител, държавен служител или друго лице, което полага наемен труд, независимо от характера на работата, от начина на заплащането и от източника на финансирането; 2. лице със статут на самостоятелно заето лице по смисъла на член 49 от Договора за функционирането на Европейския съюз, включително лице, което полага труд без трудово правоотношение и/или упражнява свободна професия и/или занаятчийска дейност; 3. доброволец, платен или неплатен стажант; 4. съдружник, акционер, едноличен собственик на капитала, член на управителен или контролен орган на търговско дружество, член на одитния комитет на предприятие; 5. лице, което работи за физическо или юридическо лице, изпълнители, негови подизпълнители или доставчици; 6. лице, чието трудово или служебно правоотношение предстои да започне, или лице, което предстои да сключи договор за предоставяне на всякакъв вид услуга, в случаите, в които информацията относно нарушенията е получена по време на процеса на подбор или други преддоговорни отношения; 7. работник или служител, както и всяко друго лице по т. 1 - 5, получило информацията в рамките на трудово, служебно или друго правоотношение в работен контекст, което е прекратено към момента на подаване на сигнала или на публичното оповестяване. Правилно първоинстанционният съд е установил, че Т. притежава качеството на сигнализиращо лице, но не е уточнил защо това е така. Установява се, че със Заповед № 72/19.02.2024 г. на ИД на ДФЗ, на Т. е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, а на основание чл. 107, ал. 1, т. 3 от ЗДСл служебното му правоотношение е прекратено, считано от 20.02.2024 година. С влязло в сила Решение № 3679 от 26.11.2024 г. по адм. д. № 164/2024 г. по описа на АС-Велико Търново, потвърдено с Решение № 9299 от 07.10.2025 г., постановено по адм. д. № 1078/2025 г. по описа на ВАС, заповедта е отменена като незаконосъобразна. Съгласно чл. 122, ал. 1 от ЗДСл при отменяне на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение от органа по назначаването или от съда държавният служител се възстановява на предишната длъжност, ако се яви в съответната администрация в двуседмичен срок от влизането в сила на административния акт или на съдебното решение. Следователно в процесния случай двуседмичният срок за явяване в ДФЗ е изтекъл на 21.10.2025 година. От своя страна, Т. е подал заявление на 17.10.2025 г. до ИД на ДФЗ, с което е „явил“ пред съответната администрация и е поискал да бъде възстановен на предишната си длъжност. Заповед за възстановяването му е постановена на 05.11.2025 г, която му е била връчена на същата дата в 10:56 часа. При буквалното тълкуване на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗЗЛСПОИН, доколкото същата е изчерпателна, може да се стигне до погрешния извод, че Т. не попада формално в нито една от хипотезите на сигнализиращи лица, доколкото към момента на подаване на сигнала (10.10.2025 г.) до КЗЛД, респ. до Европейската прокуратура, същият не е държавен служител, получил информацията в рамките на служебното си правоотношение, което е „прекратено“ към момента на подаване на сигнала или на публичното оповестяване (т. 7 на чл. 5, ал. 2 от ЗЗЛСПОИН). Причината за това е, че към датата на сигнала (10.10.2025 г.) е налице влязло в сила Решение № 9299/07.10.2025 г., постановено по адм. дело № 1078 от 2025 г. по описа на ВАС, с което Заповед № 72/19.02.2024 г. на ИД на ДФЗ за налагане на Т. на наказание „уволнение“ е била отменена като незаконосъобразна. На практика това би означавало, че към 10.10.2025 г. служебното правоотношение на Т. не е било прекратено (заповедта за това е отменена), а напротив – за него е възникнало само правото да бъде възстановен на предишната длъжност, ако се яви в съответната администрация в двуседмичен срок от влизане в сила на съдебното решение (до 21.10.2025 г. включително) – арг. от чл. 122, ал. 1 ЗДСл. Той не попада и в хипотезата на чл. 5, ал. 2, т. 6 от ЗЗЛСПОИН, тъй като макар и да му предстои служебното правоотношение да започне (да бъде възстановен на работа), информацията относно нарушения съгласно сигнала е получена не по време на процеса по подбор или други преддоговорни отношения (които в случай на възстановяване са невъзможни). Напротив – в сигнала се твърди, че информацията е станала служебно известна на Т., преди да му бъде прекратено служебното правоотношение с горепосочената заповед. Единствената хипотеза, в която Т. попада е в чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗЗЛСПОИН, а именно като сигнализиращо лице, което е оповестило информация за нарушение, станало му известно в качеството му на държавен служител, и служебното му правоотношение да бъде прекратено с горецитираната заповед от 19.02.2024 г. на изпълнителния директор на ДФЗ. Именно въз основа на това си качество същият се ползва от защитата по чл. 34а, ал. 1 и чл. 33, ал. 1 от ЗЗЛПСПОИН, както правилно е отбелязал и първоинстанционният съд. Поради тази причина, настоящата съдебна инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд в тази им част на основание чл. 236 вр. с чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК, защото ги счита за правилни. Що се касае до това, дали писмото на председателя на КЗЛД от 16.10.2025 г. е ново обстоятелство по смисъла на чл. 166, ал. 4 вр. с ал. 2 от АПК, което да обуславя спирането, доколкото в него е прието, че Т. Т. е лице по чл. 5 от ЗЗЛПСПОИН и се ползва с правото на защита като сигнализиращо лице, настоящият състав отново препраща към мотивите на първоинстанционния съд, тъй като ги счита за изчерпателни и правилни. Предвид горното, оспореното определение следва да бъде оставено в сила като законосъобразно и правилно, а частната жалба да бъде оставена без уважение. Въпреки благоприятния изход за спора по отношение на ответника по частната жалба, разноски не следва да му бъдат присъждани, доколкото не е направено изрично искане от него за това. Воден от горното и на основание чл. 235, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение