Определение № 4324 от 21.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3420/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 176а, ал. 3 АПК. Образувано е по частна жалба на директора на дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика" (ДОДОП) София, чрез юрк. Станчева, срещу Определение № 6803/19.02.2026 г., постановено по адм. дело № 2814/2025 г. по описа на Административен съд София – град (АССГ), с което е оставено без уважение искане по чл. 248 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК на директора на ДОДОП София за изменение на Решение № 33893 от 16.10.2025 г., постановено по същото дело, в частта за разноските. С частната жалба се излагат доводи за недопустимост на обжалваното определение, алтернативно, за неправилност поради противоречието му с материалния закон. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 176а, ал. 4 АПК (ДВ, бр. 63 от 2025 г., в сила от 5.08.2025 г.), частният жалбоподател счита, че съдебният акт е недопустим, тъй като е постановен при липса на родова компетентност на АССГ за произнасяне по молбата за изменение на решението в частта за разноските. Излагат се подробни аргументи и за неправилност на определението, като се твърди липса на конкретни мотиви относно размера на присъденото в полза на страната юрисконсултско възнаграждение, както и защо като ориентир за приложимия справедлив размер на възнаграждението не е съобразен размера на заплатеното адвокатско възнаграждение по делото. Съдът не е отчел вида на правния спор, материалния интерес по делото, нито вида и количеството на извършената работа от процесуалния представител. Изложени са доводи за противоречие на определението с критериите, въведени с практиката на Съда на ЕС и на Върховния административен съд за определяне на справедливо адвокатско/ юрисконсултско възнаграждение в полза на страните в съдебните производства. Определеният от АССГ размер на юрисконсултското възнаграждение е несправедлив, тъй като е най-ниският размер на юрисконсултско възнаграждение, предвиден в нормативен акт, който е 15 пъти по-нисък от претендирания, включително и от платения от насрещната страна. Искането е за обезсилване, съответно за отмяна на определението и постановяване на друго, с което процесното решение бъде изменено в частта за разноските, като бъдат присъдени разноски в размер на 15 260,00 лв. Ответникът – ТРАНСА СПЕДИШЪН ГмбХ, чрез адв. Терзиева, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди доводите на страните и събраните доказателства, приема, че частната жалба е допустима, като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С Решение № 33893 от 16.10.2025 г., постановено по адм. дело № 2814/2025 г. по описа на АССГ, е отхвърлена жалбата на ТРАНСА СПЕДИШЪН ГмбХ срещу Акт за прихващане или възстановяване № П-32003224161117-004-001 от 08.10.2024 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Средни данъкоплатци и осигурители, в частта, потвърдена с Решение № 1631 от 17.12.2024 г. на директора на ДОДОП София и дружеството е осъдено да заплати на НАП юрисконсултско възнаграждение в размер на 1000,00 лв. С решението е оставено без уважение искането на ТРАНСА СПЕДИШЪН ГмбХ за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по формулираните от процесуалния му представител въпроси. С молба от 03.11.2025 г., директорът на ДОДОП София, чрез пълномощник, е поискал изменение на решението, постановено по адм. дело № 2814/2025 г. по описа на АССГ, в частта за разноските на основание чл. 248 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. С Решение № 974/29.01.2026 г., постановено по адм. дело № 12064/2025 г. по описа на Върховния административен съд, е оставено в сила Решение № 33893 от 16.10.2025 г., постановено по адм. дело № 2814/2025 г. по описа на АССГ. Постановено е връщане на делото за произнасяне по постъпила молба вх. № 27024/03.11.2025г. за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските. С обжалваното определение, постановено на основание чл. 248, ал. 3 ГПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК, вр. § 40 от ПЗР към ЗИД на АПК (ДВ, бр. 63 от 2025 г., в сила от 5.08.2025 г.), е оставено без уважение искането на директора на ДОДОП София за изменение на Решение № 33893 от 16.10.2025 г., постановено по адм. дело № 2814/2025 г. по описа на АССГ, в частта за разноските. Съдът е посочил, че възложените с решението разноски в размер на 1 000,00 лв. в тежест на жалбоподателя ТРАНСА СПЕДИШЪН ГмбХ са определени при съобразяване на тълкуването в решение на СЕС по дело С-438/22 и обема на предоставената от процесуалния представител на страната правна защита. Не е намерил основание да се отклони от позицията си относно размера на следващите се на приходната администрация разноски във вид на юрисконсултско възнаграждение, излагайки мотиви, че делото не се отличава с фактическа или правна сложност, различаваща се съществено от обичайните дела от този вид. Претенцията на искателя се основава на превратно упражняване на субективни права, без оглед на обезщетителната функция на съдебните разноски. АССГ е приел, че размерът на дължимото на приходната администрация юрисконсултско възнаграждение не е безусловно обвързан посредством препращането на чл. 161, ал. 1, изр. второ от ДОПК с минималното възнаграждение за един адвокат, определен съобразно Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа. Процесуалното представителство за органа е в обичайния обем по този вид дела, с препращане към мотивите в решението на директора на ОДОП. Пълномощникът е участвал в две от проведените три съдебни заседания, а анализът на събраните доказателства не е съществено различен от анализа на приходните органи. В тази връзка е приел, че възнаграждение от 1 000 лв. съответства на фактическата и правна сложност на спора, процесуалната активност на юрисконсулта и обема на предоставената от него правна защита. Според съда, присъждане на юрисконсултско възнаграждение в претендирания размер от 15260,00 лв. би надхвърлило обезщетителната функция на разноските. Определението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно е възражението на частния жалбоподател за недопустимост на обжалвания съдебен акт. Съгласно чл. 176а, ал. 1 АПК (Нов – ДВ, бр. 63 от 2025 г., в сила от 5.08.2025 г.), в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. Разпоредбата на чл. 176а, ал. 4 АПК (също в сила от 5.08.2025 г.) регламентира, че при подадена касационна жалба срещу решението, касационният съд се произнася и по искането за изменение или допълване в частта за разноските, ако такова е направено. Съгласно § 40 ПЗР към ЗИД на АПК (ДВ, бр. 63 от 2025 г., в сила от 5.08.2025 г.) неприключилите производства пред административния орган и пред съда до влизането в сила на този закон се довършват по досегашния ред. В разглеждания случай, първоинстанционното съдебно производство е образувано на 14.03.2025 г., а крайният съдебен акт (Решение № 33893) е постановен на 16.10.2025 г., влязъл в сила на 29.01.2026 г. Следователно, към 05.08.2025 г. – датата на влизане в сила на чл. 176а АПК (ДВ, бр. 63 от 2025 г.), производството по адм. дело № 2814/2025 г. по описа на АССГ не е приключило. Поради това, на основание чл. 248, ал. 1 ГПК във вр. с § 2 ДР на ДОПК във вр. с § 40 ПЗР към ЗИД на АПК (ДВ, бр. 63 от 2025 г., в сила от 5.08.2025 г.) и в изпълнение на указанията, дадени с Решение № 974/29.01.2026 г., постановено по адм. дело № 12064/2025 г. по описа на ВАС, именно АССГ е бил компетентен да се произнесе по искането за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. В този смисъл и Определение № 3923 от 7.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1767/2026 г., 5-членен състав. Определението е постановено при изпълнение на изискванията на процесуалния закон и в съответствие с материалния закон. Не се споделя от настоящия състав твърдението на частния жалбоподател за липса на мотиви в спорното определение и в решението, чието изменение в частта за разноските се иска. Административният съд подробно е мотивирал извода, че претендираното от страната юрисконсултско възнаграждение е прекомерно. Съобразил е фактическата и правна сложност на делото, както и обема на осъщественото процесуално представителство на ответника, изразяващо се в участие на пълномощника в две, от трите, проведени открити съдебни заседания и представяне на писмена защита. Именно тези критерии, са възприети и в постоянната практика на Върховния административен съд при определяне на справедлив размер на дължимото в полза на съответната страна адвокатско/ юрисконсултско възнаграждение по данъчни дела, поради което правилно са обсъдени и съобразени от административния съд. При определяне на дължимото в полза на страната юрисконсултско възнаграждение правилно съдът е съобразил даденото с т. 3 от Решение на СЕС по дело С-438/22 тълкуване на чл. 101, пар. 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, пар. 3 ДЕС, съгласно което, ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В случая съдът е формирал извод, че претендираното възнаграждение за юрисконсулт въз основа на Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа води до неравенство между страните и е прекомерно, който се споделя от настоящия състав като правилен и обоснован. Несподелимо е и възражението на частния жалбоподател, че като ориентир за приложимия справедлив размер на дължимото юрисконсултско възнаграждение съдът е следвало да съобрази размера на заплатеното от другата страна адвокатско възнаграждение по делото. В случая, претендираното и платено от другата страна адвокатско възнаграждение не е обсъждано и взето предвид, тъй като с оглед изхода на делото такова не е било дължимо. По гореизложените съображения настоящият състав приема, че обжалваното определение е допустимо и правилно, поради което следва да се остави в сила. Воден от горното, Върховният административен съд, осмо отделение,