Определение № 380 от 29.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4818/2018 г.

Производство по чл. 253, във вр. с чл. 83, ал. 2 от ГПК. С определение № 323/08.04.2019 г. по реда на чл. 288 от ГПК е допуснато касационното обжалване на въззивното решение по делото и на касатора-ищец З. Г. Г. са дадени указания в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер 50 лв. Тези указания са мотивирани с частичното освобождаване на жалбоподателя по реда и на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК от заплащането на държавни такси по делото с разпореждане от 03.06.2016 г. на първоинстанционния съд (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 12 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС), като пълният дължим размер на държавната такса за разглеждането на касационната жалба възлиза на сумата 1 499.93 лв. В молби с вх. №№ 6905/01.08.2019 г. и 7807/11.09.2019 г. ответниците Г. Н. А. и Н. Н. А.-Х. излагат твърдения и представят писмени доказателства, че касаторът разполага с достатъчно средства да заплати пълния дължим размер на държавната такса. В писмен отговор с вх. № 8574/10.10.2019 г. жалбоподателят излага становище и съображения, че релевантен в случая бил моментът, към който той е направил искането си по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаването му от заплащането на държавни такси по делото, както и че към този момент той не разполагал с достатъчно средства, предвид представената от него декларация по делото. Съгласно посочените и по-горе разяснения, дадени в мотивите към т. 12 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК, дори когато е направено при обжалване на съдебен акт, се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по жалбата, съответно във връзка с отговора по нея, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство. В случаите, когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените й процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83, ал. 2 от ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата. В случая, от представените от ответниците писмени доказателства се установява именно такава промяна в обстоятелствата към и след датата на постановяването по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК на влязлото в сила разпореждане от 03.06.2016 г. на СГС. Видно от нотариални актове №№ 96/10.06.2016 г., 81/17.10.2016 г. и 94/08.03.2018 г., след тази дата касаторът е получил, в качеството си на прехвърлител по сделки с вещни права върху недвижими имоти, общо сумата 13 100 лв., като съгласно последния нотариален акт (раздел III) той е придобил и право на вземане за сумата 47 331 лв., чийто падеж е бил на 07.04.2018 г. Съгласно твърденията на самия жалбоподател, направени в подадени от него искови молби с вх. №№ 23909/13.10.2017 г., 7245/18.01.2018 г. и 212/18.01.2018 г. (с които той е завел искове по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, както по настоящото дело), по сключени от него предварителни договори за прехвърляне на недвижими имоти, след 03.06.2016 г. той е заплатил суми в общ размер 18 000 лв.; а предвид и искова молба с вх. № 2016616/31.07.2017 г., само в рамките на около три месеца преди частичното му освобождаване от внасяне на такси по настоящото дело с разпореждането от 03.06.2016 г., той е заплатил суми в общ размер от 16 000 лв.). И от останалите писмени доказателства, представени от ответниците, се установява, че както преди, така и след тази дата касаторът активно участва лично в гражданския оборот на пазара на недвижими имоти. Отделно от това, жалбоподателят е представил доказателства по делото, че е заплатил адвокатски възнаграждения в общ размер 8 800 лв., от които за защитата му пред въззивната инстанция – 3 000 лв., а пред настоящата касационна инстанция – 5 800 лв.; в откритото съдебно заседание на 26.09.2019 г. касаторът заявява, че при евентуално уважаване на иска му по чл. 19, ал. 3 от ГПК по делото, ще търси възможност да заплати остатъка от цената от 25 000 лв. (което той би следвало да направи в рамките на краткия двуседмичен срок по чл. 362, ал. 1 от ГПК, и това без съмнение също му е известно, видно от съдържанието на касационната му жалба, предвид и факта, че той самият упражнява адвокатска професия). С оглед така установените обстоятелства, съдът намира, че понастоящем жалбоподателят несъмнено разполага с достатъчно средства да доплати разликата от 1 449.93 лв. до пълния дължим размер на държавната такса по касационната му жалба, т.е. – вече не са налице предпоставките за освобождаването му по реда и на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК от това му задължение към фиска с влязлото в сила разпореждане от 03.06.2016 г. на първоинстанционния съд по делото. Поради това, на основание и по реда на чл. 253, предл. 1 от ГПК – предвид констатираното изменение на обстоятелствата по делото, постановеното от настоящата инстанция определение № 323/08.04.2019 г. следва да бъде изменено в частта относно дадените указания за размера на държавна такса, като на жалбоподателя се дадат нови указания за довнасяне на разликата от 1 449.93 лв. до пълния дължим размер на таксата и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Тъй като с настоящото определение се заличават благоприятните за жалбоподателя последици от частичното му освобождаване по реда и на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК от заплащането на държавни такси по делото, постановено с влязлото в сила разпореждане от 03.06.2016 г. на първоинстанционния съд, то настоящото определение подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2, изреч. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК (аргумент и от т. 5 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение