Определение № 8549 от 06.08.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7541/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на М. Л. К. против определение № 14014/09.04.2026г. по адм.д. № 4274/2026 г. по описа на Административен съд –София-град. С обжалваното определение съдът е отхвърлил искането на М. Л. К. за спиране на допуснато по закон предварително изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка /ПАМ/ № GRAM- 1705813/31.03.2026г, издадена от командир на отделение към РУ- Ихтиман, ОДМВР-София, с която й е наложена ПАМ по чл. 171, т. 1, б. „з“ гг от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) – временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 6 месеца. Според частния жалбоподател определението е неправилно, тъй като съдът не е съобразил всички релевантни за спора обстоятелства, а именно, че същият не е собственик на управлявания от него лек автомобил и не е могъл да знае за прекратената регистрация на превозното средство. Сочи, че с приложената спрямо него като водач принудителна мярка е лишен от възможността да управлява моторни превозни средства в ежедневната си дейност. По подробно изложени съображения иска отмяна на определението и произнасяне по съществото на искането, като предварителното изпълнение на акта бъде спряно. Ответникът по спора не ангажира становище. Върховният административен съд приема частната жалба за процесуално допустима като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е основателна. Процесната ПАМ е приложена на основание чл. 171, т. 1, буква „з“ подбуква „гг“ ЗДвП. Като фактическо основание за издаване на заповедта е посочено, че лицето на 31.03.2026 г. около 13:19 часа в гр. Ихтиман на [улица] е управлявало лек автомобил марка и модел „Мерцедес Ц180“ с peг. № [рег. номер], който автомобил е бил със служебно прекратена регистрация на 19.03.2026 г. на основание чл. 143, ал. 15 ЗДвП - собственикът в двумесечен срок от придобиването на МПС не е изпълнил задължението си да регистрира превозното средство. Жалбоподателят е отправил с жалбата и искане за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение на акта съгласно чл. 172, ал. 6 ЗДвП. Първоинстанционният съд е приел, че искането за спиране на предварителното изпълнение е допустимо, но неоснователно. В случая съдът е счел, че не са представени доказателства, че управлението на МПС е част от служебните ѝ задължения, нито че ежедневно е необходимо да превозва детето си до училище, курсове или медицински заведения, както и че не съществува възможност за използване на обществен транспорт. Съдът е отчел, че предварителното изпълнение на мярката защитава особено значим обществен интерес – безопасността на движението по пътищата, а жалбоподателката не е установила наличие на противопоставим интерес или вероятност от настъпване на значителни или трудно поправими вреди. Поради липсата на доказателства в подкрепа на изложените твърдения съдът е отхвърлил искането за спиране на предварителното изпълнение. Определението е валидно и допустимо, но неправилно. Оспорената пред първоинстанционния съд заповед е за прилагане на ПАМ по чл. 171 ЗДвП. Предварителното изпълнение на заповедта е допуснато по силата на закона - чл. 172, ал. 6 ЗДвП, и подадената жалба не спира изпълнението. В ЗДвП не са предвидени основанията за спиране на допуснатото предварително изпълнение, поради което намират приложение общите норми на чл. 166, ал. 2 и 4 АПК, съгласно които съдът може да спре предварителното изпълнение, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда, като изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. Тези последици следва да са от такова естество, че да могат да се противопоставят на значимостта на целите, които законът поставя с предварителното изпълнение. При ПАМ като вид административна принуда се реализира диспозицията на правната норма, в конкретната хипотеза чл. 171, т. 1, б"з", подб. "гг" ЗДвП. Законодателят е преценил прилагането на процесната ПАМ като породено от деяние с висока степен на обществена значимост. Затова допуснатото по закон предварително изпълнение на тази принудителна мярка е за защита на надделяващ значим обществен интерес. Следователно фактите, които жалбоподателят противопоставя, трябва да са със същата степен на значимост. В случая първоинстанционният съд директно е подложил на проверка дали твърдените от жалбоподателя вреди, които биха могли да му бъдат причинени от предварителното изпълнение на обжалваната заповед са с висока степен на значимост, противопоставена на обществения интерес, без да прецени представените по преписката релевантни доказателства и да анализира установеното деяние като основание на акта за допуснатото по закон предварително изпълнение от гледна точка на вида и характеристиката на приложената принудителна мярка и дали е постигната защитимата от закона цел. Безспорно всяко предварително изпълнение на административен акт може да причини неудобства и да засегне законни права и интереси на адресата. Действително, по силата на закон допуснатото незабавно изпълнение на оспорената заповед е в обществен интерес, но дали с него в случая е постигната тази защита е въпрос, на който следва да бъде даден отговор съобразно установените по делото факти. По своята правна природа ПАМ е средство за защита на права и законни интереси на други правни субекти, държавата и обществото. В случая допуснатото по закон предварително изпълнение на заповедта не постига реалния ефект на предварителното изпълнение. Допуснатото от закона предварително изпълнение не съдържа законова презумпция за непогрешимост, за избягване на несъразмерност с конкретната ситуация и несъизмеримост на вредите с целите на издадения административен акт. В случая първоинстанционният съд не е съобразил представения по делото договор за покупко-продажба на моторно превозно средство от 15.01.2026 г., от който се установява, че към релевантния момент собственик на процесното МПС, чиято регистрация е била служебно прекратена, е Б. Г. В.. Предвид това настоящият жалбоподател, към датата на установеното нарушение, не е бил собственик на управляваното от него моторно превозно средство и въпреки обективната безвиновна отговорност за вмененото му с оспорената заповед нарушение, чиято законосъобразност е въпрос по същество, следва да бъде съобразено, че няма как водачът да бъде уведомен за дерегистрация на автомобила при положение, че администрацията няма задължение да уведоми и самия собственик, предвид разпоредбата на чл. 143, ал. 15 ЗДвП. Няма доказателства да е създаден посочения в същата норма Национален регистър на пътните превозни средства и съответно данни за неговата публичност и възможност за извършване на проверки в регистъра. От събраните по делото доказателства се установява, че регистрацията на процесното МПС е била служебно прекратена на 19.03.2026 г., а жалбоподателката е управлявала същото на 31.03.2026 г., т.е. много кратък период след настъпване на това обстоятелство. Безспорно е също, че към този момент тя не е собственик на автомобила. При тези данни не се установяват обстоятелства, от които да може да се направи обоснован извод, че жалбоподателката е била уведомена или е знаела за служебно прекратената регистрация на МПС. Ето защо липсват достатъчно основания да се приеме, че е налице виновно поведение от нейна страна, което да обосновава прилагането на принудителната административна мярка временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 6 месеца. При така установеното съдът приема, че следва да бъде спряно допуснатото по закон предварително изпълнение като законоустановена мярка, която е приспособена към нуждата от обезпечителна защита в административния процес, като осуетява осъществяване на материалните права или задължения, създадени с акта. По този начин спирането на изпълнението привременно брани заплашената правна сфера на жалбоподателя. То се изразява в спиране на действието на невлезлия в сила акт спрямо адресата, като в този случай настоящият съдебен състав съобразява и наличието на специфики в интензитета на правното въздействие. Предвид изложеното, като е достигнал до извод за неоснователност на искането за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение на оспорената заповед, първоинстанционният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено. Вместо него следва да се постанови друго, с което предварителното изпълнение на заповедта бъде спряно до произнасянето на съда с влязъл в сила съдебен акт. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд,