Определение № 2861 от 13.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1826/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат А. Х. Д. срещу определение №1759 от 03.07.2025 г. по в.гр.д.№1871/2024 г. на АС София, с което е оставена без уважение молбата на адвокат А. Х. Д. по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение №556 от 30.04.2025 г. в частта за разноските, чрез присъждане по реда на чл.38, ал.2 ЗА на възнаграждение за осъществена пред въззивния съд безплатна адвокатска помощ и съдействие в размер на още 6016 лв. с вкл. ДДС. В жалбата се излагат съображения, че определението е неправилно, тъй като при липса на направено от ответната страна възражение за прекомерност, въззивният съд не е разполагал с възможност служебно да намалява размера на дължимото възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. Ответната страна по жалбата ЗК „Лев инс“ АД заявява становище за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: За да постанови обжалваното определение съставът на САС е посочил, че в случая се претендира адвокатски хонорар по чл.38 ЗА и възражение по чл.78, ал.5 ГПК не се изисква, поради което не намира основание да промени изложените в съдебното решения съображения (според които оказаната правна помощ на практика преповтаря вече застъпваната пред първата инстанция теза и предвид актуалната практика на СЕС възнаграждението следва да бъде определено в размер на 1000 лв., под минимума на Наредба №1) относно размера на дължимото по реда на чл.38, ал.2 ЗА възнаграждение за осъществената от адвокат А. Х. Д. пред въззивния съд безплатна адвокатска помощ. Определението е правилно. След постановяване на решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. е формирана многобройна практика на ВКС, съобразно която, предвидените в Наредба №1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не обвързват съда при приложение на разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА, а могат да му послужат единствено като ориентир. Преценката на съда относно размера на дължимото възнаграждение за оказана безплатна правна помощ не е предпоставена от наличието или липсата на възражение по чл.78, ал.5 ГПК (каквото може да бъде направено в хипотезата на уговорено и заплатено от страната възнаграждение за оказана правна помощ), а от значение са видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, интересът и видът и количеството на уговорената и извършена работа. В конкретния случай, изцяло в съответствие с посочената практика, въззивният съд е осъществил преценка на предмета на делото, на фактическата и правната му сложност на обжалвания интерес и на извършените от процесуалния представител на ответника действия, поради което определението като правилно следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение