Определение № 10735 от 28.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9979/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. с чл. 60, ал.10 АПК. Образувано е по частна жалба на кмета на Община Варна, подадена чрез главен юрисконсулт С. Илиева против определение № 10378/05.08.2026 г., постановено по административно дело № 2391/2026 г. по описа на Административен съд гр.Варна. Жалбоподателят навежда доводи за недопустимост, а в условията на евентуалност за неправилност на обжалваното определение като постановено в нарушение на материалния закон. Частният жалбоподател излага доводи, че в процесния административен акт, издаден на основание чл. 225а, ал.1 ЗУТ не се съдържа изрично волеизявление за допускане на предварителното му изпълнение. Твърди, че определеният срок за доброволно изпълнение за премахване на незаконния строеж в т.2 от диспозитива на процесната заповед е императивно изискуем, съгласно чл. 225а, ал. 3 от Закона за устройство на територията (ЗУТ). Прави искане за обезсилване на обжалваното определение като постановено по недопустимо искане, а в условията на евентуалност за отмяната му като неправилно. Ответникът - „Венедикт 02“ ЕООД, представлявано от управителя О. Н., чрез пълномощника си адвокат П. Тихчева в писмен отговор оспорва частната жалба. Моли обжалваното определение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на разноски по делото. Върховният административен съд, второ отделение, намира частната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна като съображенията за това са следните: С обжалваното определение Административен съд гр. Варна, в производство по чл. 60, ал.5 АПК отменя съдържащото се в заповед № 2319/19.06.2026 г., издадена от кмета на община Варна разпореждане за принудително премахване на незаконния строеж от община Варна при неспазване срока за доброволно изпълнение по т.2 от заповедта, определен като 60-дневен, считано от съобщаването на същата. За да постанови този резултат съдът приема, че искането за спиране на допуснатото в т.2 от заповед № 2319/19.06.2026 г., издадена от кмета на община Варна предварително изпълнение е допустимо по чл. 60, ал. 5 АПК, тъй като текста на обжалваната заповед в т.2 и т.3 се съдържа волеизявление на административния орган, допускащо предварително изпълнение по смисъла на чл. 60, ал.1 АПК. Констатира, че обективираното в т. 2 от заповедта предварително изпълнение е немотивирано, като сочи, че това представлява съществено процесуално нарушение, препятстващо съдебната проверка за наличие на материално-правните предпоставки по чл. 60, ал. 1 АПК. Приема, че отмяната на предварителното изпълнение по т. 2 няма за последица необходимост от отмяна на разпореждането по т.5 от заповедта, която има предвид забрана за достъп до строежа след изтичането на срока по т.2, доколкото същата е постановена като обезпечение на отмененото предварително изпълнение – до решаването на спора от съда с влязъл в сила съдебен акт, а отмяната на предварителното изпълнение препятства извършването от административния орган на каквито и да било действия на държавна принуда. Обжалваното определение е допустимо и законосъобразно. Първоинстанционното производство е образувано по жалба на „Венедикт 02“ ЕООД против заповед № 2319/19.06.2026 г., издадена от кмета на община Варна, с която на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ на дружеството е наредено да премахне незаконен строеж: Многофамилна жилищна сграда с идентификационен номер10135.2464.90.3, на два етажа, състояща се от три самостоятелни обекта (апартамента), находяща се в местност „[заличен текст]“, гр. Варна. В жалбата е направено особено искане за отмяна на допуснатото с т. 2 и т. 5 от заповедта предварително изпълнение на основание чл. 60, ал. 5 и ал. 6 АПК, в условията на евентуалност да се постанови спиране на изпълнението до приключване на спора с влязъл в сила съдебен акт, съгласно чл. 90, ал. 1 АПК или спиране на предварителното изпълнение на основание чл. 166, ал. 2 и ал. 4 АПК, тъй като би могло да причини на жалбоподателя и ползващите обектите лица значителни и трудно поправими вреди. Неоснователни са наведените в частната жалба доводи за недопустимост на обжалваното определение като постановено по лишена от предмет, жалба. Правилно съдът приема, че е налице волеизявление за допускане на предварително изпълнение на заповедта преди същата да е влязла в сила, а за адресата й е налице правен интерес да инициира производство по реда на чл. 60, ал. 5 АПК. Направеният от първоинстанционния съд извод за допуснато от административния орган предварително изпълнение на акта, анализирайки съдържанието на т.2, т.3 и т.5 от диспозитива на същия, в който срокът за доброволно изпълнение започва да тече от „съобщаване“ на заповедта, а не от влизането й в сила се споделя и от настоящата инстанция, поради което при това положение и за адресата на акта е налице правен интерес да иска спирането му по реда на чл. 60, ал.5 АПК. Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че срокът за доброволно изпълнение на заповедта, течащ от датата на съобщаване на акта – т.2, за премахване на незаконния строеж възпроизвежда нормите на чл.225а, ал.3 и ал.4 от ЗУТ и представлява елемент от съдържанието на акта, съгласно чл. 59, ал.2, т.5 АПК. Наистина разпоредбата на чл. 225а, ал. 3 ЗУТ сочи, че в заповедта за премахване на незаконен строеж следва да бъде определен срок за доброволното й изпълнение, след изтичането на който тя се изпълнява принудително от общината по ред, определен с Наредба на общинския съвет. Но, следва да се има предвид, че цитираните норми не визират момента, от който започва да тече срока за принудително изпълнение на заповедта, а цитираната от частния жалбоподател, ал. 4 на чл. 225а ЗУТ визира наличието на влязла в сила заповед като основание за претендиране на разходите от общината по премахване на незаконния строеж по реда на чл.418 от ГПК. В настоящия случай, както беше посочено и по-горе, административният орган определя срок за доброволно изпълнение, който тече от датата на съобщаването на заповедта, дори същата да не е влязла в сила, поради което следва да се приеме, че е допуснал предварително й изпълнение. Законосъобразен е изводът на съда, че разпореждането за допускане на предварително изпълнение на заповедта не е мотивирано по смисъла на чл. 60, ал. 2 АПК. Административният орган не е изложил нарочни мотиви съобразно изискването на чл. 60, ал. 2 АПК, относно наличието на някоя от визираните в чл. 60, ал. 1 АПК предпоставки. Констатираният от първоинстанционният съд порок във формата на разпореждането по чл. 60 АПК е съществен и винаги е основание за отмяна. Предвид изложеното, обжалваното определение се явява правилно и не следва да бъде касирано. По претенцията на ответника в настоящето производство за присъждане на разноски в настоящото производство следва да се произнесе първоинстанционният съд с окончателния си съдебен акт по оспорване на заповедта по чл. 225а, ал. 1 ЗУТ в зависимост от изхода на спора, по аналогия с чл. 226, ал.3 АПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 236 АПК Върховният административен съд, второ отделение,