Определение № 250 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 474/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвани са решение № 935 от 25.02.2019г. и решение № 3739 от 19.08.2019г., постановени по гр.д. № 66/2018г. на Благоевградски окръжен съд. С първото решение е потвърдено решение № 84 от 14.01.2016г. по гр.д. № 131/2015г. на Сандански районен съд, с което е признато за установено по иска на А. Д. Д. против О. В. Б., че 1/10 от учреденото в негова полза право на строеж с нотариален акт № *, т. *, рег. № *, д.№ * от 10.05.2008г. по описа на нотариус Е. Я., рег. № 287, е погасено по давност поради неупражняване в продължение на пет години; със същото въззивно решение е обезсилен горепосочения първоинстанционен акт на Сандански районен съд в частта по предявеното от О. В. Б. възражение за подобрения за сумата 500 000лв. и е прекратено производството по това възражение. С второто обжалвано решение на Благоевградски окръжен съд е отхвърлена молбата на А. Д. Д. по чл.250, ал.1 ГПК за допълване на въззивното решение чрез произнасяне в диспозитива му относно новооткрито обстоятелство, представено с писмена молба-възражение от 10.07.2018г. И двете касационни жалби са подадени от ищцата А. Д. Д. чрез пълномощника адв. С.. Ответникът по двете касационни жалби О. В. Б. не изразява становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационниата жалба на ищцата, насочена срещу основното решение на Благоевградски окръжен съд, е недопустима поради липса на правен интерес. С това решение е потвърден първоинстанционния акт, с който предявеният от ищцата иск е уважен изцяло. При този резултат тя няма интерес да обжалва въззивния акт, който е изцяло в нейна полза. Ето защо, касационната жалба срещу решение № 935 от 25.02.2019г. следва да се остави без разглеждане. Допустима се явява единствено касационната жалба срещу решението по чл.250 ГПК - решение № 3739 от 19.08.2019г. Този акт ищцата е легитимирана да обжалва, тъй като молбата й за допълване на решението е оставена без уважение. С жалбата срещу това решение А. Д. претендира допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните въпроси: 1/ длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка новооткритите при новото разглеждане от въззивната инстанция доказателства или е ограничен в произнасянето си от дадените указания от касационната инстанция; 2/ при неприключил инстанционен контрол отказът на въззивния съд да се произнесе по възражение за недопустимост на производството въз основа на новооткрити обстоятелства, касаещо просрочие на въззивна жалба, представлява ли съществено съдопроизводствено нарушение и основание ли е за отмяна на постановения съдебен акт; 3/ нищожен ли е съдебен акт, който не е издаден в законоустановената форма /не е подписан от нито един от членовете му/. Жалбоподателката се позовава на практика на ВКС, която прилага. Производството е по предявен установителен иск от А. Д. Д. против О. В. Б. за установяване, че учреденото му право на строеж с нотариален акт № *, т. *, рег. № *, д. № */2008г. за притежаваната от ищцата 1/10 идеална част от УПИ *-*, в кв. 154 по плана на [населено място], с площ от 1324 кв.м., е погасено по давност като неупражнено в установения в чл. 67 ЗС срок. С въззивното решение от 25.02.2019г. Благоевградски окръжен съд е потвърдил първоинстанционния акт за уважаване на иска. Въззивният акт е постановен в производство по ново разглеждане на въззивната жалба след извършена от Върховния касационен съд отмяна на предходно въззивно решение по спора и дадени конкретни указания по прилагане разпоредбата на чл. 300 ГПК и необходимите съдопроизводствени действия, които да се извършат при това ново разглеждане. В съдебното заседание на 10.07.2018г. пред въззивния съд ищцата е представила молба-възражение, в която твърди, че като разгледала изпратения й препис от въззивната жалба, установила, че на него е забелена с коректор входящата дата на документа; след дълго взиране и допълнително осветяване установила, че въззивната жалба е представена в съда на 08.03.2016г. и това означава, че е просрочена. Поради това е поискала да не се дава ход на делото и да се прекрати производството по въззивната жалба. Съдът е дал ход на делото и е посочил, че ще ще произнесе по молбата в закрито заседание, но не е сторил това. Продължил е извършването на съдопроизводствените действия и на 25.01.2019г. е постановил решението си, с което е потвърдил уважаването на иска. С молба от 19.04.2019г. А. Д. е поискала допълване на решението, тъй като съдът не се е произнесъл с диспозитив по направеното от нея възражение за недопустимост на въззивното производство поради просрочие на въззивната жалба. С обжалваното решение от 19.08.2019г. съдът е отказал да допълни решението чрез произнасяне в диспозитива по така нареченото новооткритото обстоятелство, изложено с молбата-възражение от 10.07.2018г., касаещо допустимостта на въззивната жалба. Приел, че няма основание за допълване, тъй като се е произнесъл по целия предмет, въведен с въззивното обжалване. Посочил е, че с отменителното Решение № 204 от 12.01.2018 г. по гр.д.№ 113/2017г. са дадени конкретни указания от ВКС за съобразяване от въззивния съд при новото разглеждане на делото. Съгласно разпоредбата на чл. 294 ГПК производството започва от незаконосъобразното действие, което е послужило като основание за отмяна на решението. Указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото; с оглед указанията му в случая въззивната жалба е разгледана по същество и е изразена волята на съда по спорните въпроси между страните. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК съдът намира, че такива липсват. Първият поставен правен въпрос е: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка новооткритите при новото разглеждане от въззивната инстанция доказателства или е ограничен в произнасянето си единствено по дадените указания от касационната инстанция; като новооткрити доказателства в случая се визират тези за просрочието на въззивната жалба. Въпросът е неотносим за изхода на производството по чл.250 ГПК. Несъмнено, въззивният съд при ново разглеждане извършва самостоятелна преценка на доказателствата и може да взема предвид и новопредставени такива; като под “доказателства“ следва да се разбират визираните в глава четиринадесета ГПК, касаещи спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях - чл.153 ГПК. Затова, новозаявени твърдения на страната, че счита въззивната жалба за просрочена не съставляват новооткрити доказателства, релевантни за разрешаване на спора по същество. Още повече, че в случая ицщата не представя никакви нови “доказателства“ - всички данни, въз основа на които се проверява дали подадената жалба е в срок се намират по делото. Същевременно, предмет на производството по чл.250 ГПК е установяване дали съдът се е произнесъл по цялото искане, включено в спора по същество, с който е сезиран. Именно такава преценка е направил и въззивния съд. Дори да има пропуск за разрешаване на някакъв процесуален въпрос, възникнал по време на процеса, такъв пропуск не може да бъде отстраняван посредством постановяване на допълнително решение. Вторият въпрос съдържа питане дали отказът на въззивния съд да се произнесе по възражение за недопустимост на производството въз основа на новооткрити обстоятелства, с които се установява просрочие на въззивната жалба, представлява съществено съдопроизводствено нарушение и е основание за отмяна на постановения съдебен акт. Въпросът също няма отношение към развилото се производство по чл.250 ГПК, в което е постановен обжалвания акт. Пропускът на съда да разгледа наведено възражение е процесуално нарушение и като такова може да е основание, което да доведе до отмяна на съдебния акт, но актът по съществото на спора. Непълнота на съдебния акт по смисъла на чл. 250 ГПК не може да бъде обосновавана с непроизнасяне по възражение за допустимост на производството. На трето място жалбоподателката поставя въпрос дали е нищожен съдебен акт, който не е подписан от нито един от членовете му. Въпросът произтича от оплакването й, че преписът от съдебния акт, който е получила, не съдържа подписи на съдиите. Въпросът не съставлява основание за допускане на касационен контрол. Без съмнение, за да е валиден съдебният акт следва да е подписан. Подписва се оригинала на съдебния акт, който се намира по делото. Изпращаните на страните преписи от подлежащите на обжалване съдебни актове /съгласно чл. 7 ГПК/ са неофициални копия; с тях се цели информиране на страните и улесняване процеса на обжалване. Поради това тези копия не е необходимо да са подписани. Приложената от жалбоподателката съдебна практика не дава разрешения на поставените въпроси. Едно от решенията е по фактическия състав на чл. 59, ал.7 СК за промяна на мерките по упражняване на родителски права; три от решенията разглеждат въпроси за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните /като имат предвид доводи и възражения по съществото на спора/, да основе изводите си на съвкупна преценка на доказателствата; друго решение разглежда въпроса за мотивите на въззивния съд, а последните две са по приложението на чл. 266 ГПК. Всички тези разрешения са неприложими в производството по чл. 250 ГПК и нямат отношение към решаващите мотиви, поради които окръжният съд е отказал допълване на решението. Тук, за пълнота, може да се отбележи следното: С определението, с което предхоният касационен състав е допуснал касационно обжалване, е даден отговор на развитите от А. Д. доводи за просрочие на касационната жалба на О. Б.. “Новите“ обстоятелства, визирани в молбата й от 10.07.2018г., са свързани с просрочие на въззивната жалба на Б.. Видно е при преглед на въззивното производство, че О. Б. е уведомен за първоинстанционното решение на 02.02.2016г., а въззивната жалба е подадена по пощата на 16.02.2016г., запазен е плика на л.5 от гр.д. № 299/2016г. на Благоевградски окръжен съд; жалбата има входящ номер с дата 17.02.2016г., а на 18.02.2016г. е постановено разпореждане на съдията-докладчик за оставяне на жалбата без движение за внасяне на такса; на 02.03.2016г. таксата е внесена и на 08.03.2016г. е разпоредено изпращане на препис на А. Д.. При тези констатации твърденията, че жалбата е подадена на 08.03.2016г. и така нареченото “новооткрито“ просрочие на въззивната жалба са напълно безпочвени. Предвид изложеното, тъй като не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 и 2 ГПК, следва да се откаже допускане на касационно обжалване на решението на Благоевградски окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на А. Д. за допълване на решението. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.