Определение № 261 от 16.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4029/2014 г.

Производството е по чл. 307 ГПК. Образувано е по молба на Т. Д. П. с искане за отмяна на влязлото в сила решение от 31.07.2013 г. по гр. д. № 8751/ 2011 г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, ІІ-ри „А” въззивен състав в частта, с която след изменение на решение № ІІ-60-40/ 19.04.2011 г. по гр. д. № 8067/ 1997 г. на Софийски районен съд, 60-ти състав Т. Д. П. е осъдена да заплати на Н. К. С. на основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата 5 376 лв. – обезщетение за ползването на тавански етаж в сградата на ул. Д. Х. (б. В.) № 49 в периода 19.03.2000 г. – 07.03.2007 г. Извежда основанието на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК с твърденията, че решението противоречи на влязлото в сила решение от 18.07.2003 г. по същото дело в частта, с която в първата фаза на делбеното производство е отхвърлено искането на Н. К. С. срещу Т. Д. П. за присъждане на суми от 200 $ месечно за ползването на съсобствения имот като привременна мярка, предвидена в чл. 282, ал. 2 ГПК (отм). Ответницата по молбата Н. К. С. възразява, че молбата е недопустима. Отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е допустима, когато между едни и същи страни, за същото искане и на същото основание са постановени две противоречащи си едно на други решения. На това основание не е допустима отмяна на влязло в сила решение по чл. 31, ал. 2 ЗС поради противоречието му с определение по чл. 282, ал. 2 ГПК (отм), а сега чл. 344, ал. 2 ГПК. Такава е характеристиката на акта, с който съдът се произнася по искането за привременна мярка в рамките на делбеното производство и в хипотезата, в която решава въпроса с решението по допускане на делбата. Волята си за това законодателят е изразил изрично - чл. 282, ал. 3 ГПК (отм), а сега чл. 344, ал. 3 ГПК. Определението е акт на спорна съдебна администрация, има различен режим на обжалване (по реда на глава ХІХ ГПК (отм), а сега ХХІ ГПК) и не се ползва със сила на пресъдено нещо. Съответно са различни исканията на лицето, иницирало производството по чл. 282, ал. 2 ГПК (отм), а сега чл. 344, ал. 3 ГПК, и на ищеца, предявил иска по чл. 31, ал. 2 ЗС. В първия случай – за привременна мярка, чрез която законодателят по изключение допуска намесата на съда в материалните правоотношения между съделителите. Във втория случай – за разрешаване на спора по чл. 31, ал. 2 ЗС с влязло в сила решение като дължим акт в проекция на конституционното правомощие на съда чрез правораздаване да разреши конкретен правен спор (чл. 119 от Конституцията) и да защити правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата (чл. 117, ал. 1 от Конституцията). При тези мотиви, съдът