Определение № 50417 от 29.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 2131/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Агро Комерс“ООД срещу Определение № 30 от 28.01.2022г. по т.д. № 18/2022г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, с което е оставена без разглеждане молбата на частния жалбоподател по чл.303 и сл. ГПК за отмяна на влязлото в сила /окончателно/ Определение № 439 от 25.11.2020г. по ч.т.д. № 1389/2020г. на ВКС, ТК, І т.о. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е постановено в противоречие с ТР №1 от 17.07.2001г. по тълк.д. № 1/2001г. на ВКС, с което е прието, че определенията за изменение, респ. допълнение в частта за разноските, се доближават до решенията, защото разрешават материалноправен спор. Със същото било прието, че тези определения подлежат на отмяна по реда на чл.303 от ГПК, което обуславя неправилност на извода на решаващия състав за недопустимост на жалбата. Излага съображения за неправилност на постановеното от състав на ТК, І т.о. на ВКС Определение № 439 от 25.11.2020г. по ч.т.д. № 1389/2020г., предмет на молбата по чл.303 ГПК, поради промяна във фактическата действителност, внесена с решението по т.д. № 2531/2019г. на ВКС, че „Агро Комерс“ООД не дължи каквито и да е било разноски на насрещната страна, несъобразена от състава на ВКС. Поддържа, че молбата за отмяна е единственото правно средство за защита, с което разполага за пререшаване на въпроса за дължимостта на разноските в производството по чл.248 ГПК по гр.д. № 394/18г. на РС Попово. Ответникът по частната жалба – „Енерго-Про Енергийни услуги “ ЕАД депозира отговор, с който я оспорва. Върховен касационен съд, Търговска колегия, в настоящия състав, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да приеме недопустимост на молбата за отмяна, обусловило оставянето й без разглеждане, първият тричленен състав на ВКС се е позовал на задължителните указания на ТР №7 от 31.07.2017г. по тълк.дело № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които отмяната по реда на Глава 24 от ГПК е процесуален способ на страните за защита срещу: 1/влезли в сила съдебни решения; 2/ разрешаващи спор за материално право; 3/ със сила на пресъдено нещо, които са изискванията за преценка, дали съдебният акт подлежи на извънинстанционен съдебен контрол, както и че влезлите в сила определения, които преграждат по-нататъшното развитие на делото, не подлежат на отмяна, освен когато произтичат от отказ от иск с последиците на влязло в сила отхвърлително решение. Посочено е, че в случая атакуваният с молбата акт е определение на ВКС, с което е осъществен касационен контрол на въззивно определение, постановено в производство по чл.248 ГПК, за което е прието, че очевидно не подлежи на отмяна според посочените критерии на цитираното тълкувателно решене. В допълнение са изложени и съображения, че актът няма самостоятелен характер, а допълва основния съдебен акт – влязлото в сила определение за прекратяване на исковото производство по гр.д. № 394/2018г. по описа на Районен съд – Попов, което изрично е поставено извън обхвата на отмяна по реда на чл.303 и сл. ГПК – т.6 от ТР № 7 от 31.07.2017г. на ОСГТК на ВКС. Определението е правилно и следва да бъде потвърдено. Няма спор по предмета на молбата, с която е сезиран първият тричленен състав на ВКС, а именно искане за отмяна по чл.303 ГПК на определение на ВКС, с което е осъществен касационен контрол на въззивно определение, постановено в производство по чл.248 ГПК. Изводът, че определение, с което състав на ВКС по реда на инстанционния контрол се е произнесъл по частна жалба срещу определение по реда на чл.248 ГПК, не отговаря на посочените с ТР №7 от 31.07.2017г. по тълк.дело № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС критерии за отмяна съдебни актове, се споделя напълно от настоящия състав. Изключението от правилото, че само съдебни решения подлежат на отмяна по чл.303 ГПК, е предвидено само по отношение на определенията за прекратяване на делото поради отказ от иска, каквото процесното не е - т.6 от ТР № 7 от 31.07.2017г. на ОСГТК на ВКС. Неоснователен е доводът на частния касатор за несъобразяване от състава на ВКС с дадените с ТР №1 от 17.07.2001г. по тълк.д. № 1/2001г. на ВКС задължителни указания досежно характера на определенията за изменение, респ. допълнение в частта за разноските, като доближаващи се до решенията, защото разрешават материалноправен спор, както и че със същото било прието, че тези определения подлежат на отмяна по реда на чл.303 от ГПК. Освен некоректното позоваване на несъществуващи в посочения акт на нормативно тълкуване разрешения, приетото със същото, че определенията по чл.192, ал.4 ГПК/отм./, съответно по чл.248, ал.3 ГПК от 2008г., са сред подлежащите на касационно обжалване определения, с които се разрешава материално-правен спор, свързан със предмета на съдебното производство, е неотносимо към характеристиките на подлежащите на отмяна по чл.303 ГПК съдебни актове, съгласно ТР №7 от 31.07.2017г. по тълк.дело № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС. С оглед изложеното, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. При този изход на спора частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата разноски за настоящото производство в размер на 240 лв., представляващи адв.възнаграждение с ДДС. По изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска колегия,