Определение № 368 от 29.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3278/2013 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 във вр. с ал.1, т. 1 ГПК. Образувано е по подадена от Р. С. З. частна жалба срещу определение № 87 от 18.02.2013 г. по ч. гр. д. № 17/2013 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без разглеждане подадената от Р. З. частна жалба срещу определение от 29.10.2012 г. по ч. гр. д. № 13626/2012 г. на СГС, и е прекратено производството по ч. гр. д. № 17/2013 г. на ВКС, ІІ г. о. поради липса на правен интерес. Частната касационната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и е допустима. Настоящият състав на ВКС, І г. о. като взе предвид изложените доводи и провери правилността на обжалваното определение, съобразно данните по делото и правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. ГПК, намира частната жалба за неоснователна по следните съображения: Изводът за недопустимост на частната касационна жалба вх. № 13038 от 11.12.2012 г., въз основа на която е било образувано ч. гр. д. № 17/2013 г. по описа на ВКС, ІІ г. о., е обоснован с това, че с обжалваното определение № 87 от 18.02.2013 г. по ч. гр. д. № 17/2013 г. Софийски градски съд е отменил първоинстанционното определение за прекратяване на производството по предявените от С. З. срещу касаторката Р. З. исковете за родителска отговорност по чл. 59, ал. 2 СК и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия от първоинстанционния съд в тази част. Въззивното производство е било инициирано по частни жалби подадени както от ищеца, така и от касаторката – ответница по иска за прекратяване на брак. С отмяната на обжалваното определение е постигнат желания от нея резултат, като без значение са основанията, на които тя е обжалвала определението. Съдът се е позовал и на обстоятелството, че в пъвоинстанционното производство, след като на касаторката е бил връчен препис от исковата молба, тя е взела становище по исковете без да се противопоставя на компетентността на българския съд да се произнесе по тях. Изводът за недопустимост на частната жалба поради липса на правен интерес е обоснован. Касаторката в частната въззивна жалба е поддържала, че определението за прекратяване на производството по исковете за родителска отговорност по смисъла на чл. 12, т. 1, б. „а” от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. е недопустимо, постановено преди на ищеца да е дадена възможност да вземе становище по отговора на касаторката по исковата молба и при лишаване на страните от възможност да конкретизират дали между тях има спор относно родителската отговорност, който по българското законодателство е регламентирана в нормата на чл. 59, ал. 2 СК. Също така не е дал възможност на страните и не ги е напътил към постигане на споразумение, до каквото би се стигнало при съвпадащи становища по поставените въпроси относно упражняване на родителските права, местоживеенето на детето и неговата издръжка. Тези доводи са обсъдени от въззивния съд. Той е намерил, че българският съд е международно компетентен да разгледа брачния иск относно родителската отговорност на двамата съпрузи, които са български граждани, но са се установили да живеят и работят в Германия от преди сключване на брака помежду им, по смисъла на чл. 2, т. 7 във вр. с чл. 12, т. 1, б. от цитирания Регламент, както и че международната компетентност на българския съд е била приета по недвусмислен начин от жалбоподателката с подаването на отговор по исковата молба. Касационният съд е намерил за недопустима подадената частна жалба срещу въззивното определение, по съображения, че с постановяването му е била удовлетворена и частната жалба, подадена от Р. З. срещу определението за прекратяване на делото по предявените искове по чл. 59, ал. 2 СК. Изводът за липса на правен интерес от подадената частна жалба срещу въззивното определение е обоснован и законосъобразен. Неотносим към разрешеният процесуален въпрос е доводът, че страните по делото не са били постигнали съгласие относно международната подсъдност. Такова съгласие не е процесуална предпоставка за предявяване на иска за прекратяване на брак и за родителската отговорност по отношение на роденото от брака дете. Правно ирелевантно за допустимостта на предявения иск за развод и съединените с него искове по чл. 59, ал.2 СК е и наличието на започната извънсъдебна процедура (преговори) между страните за постигане на споразумение по въпросите, предмет на исковете по чл. 59, ал. 2 СК. При висящ исков процес също е налице процесуална възможност за постигане на спогодба, която да бъде одобрена от съда. При проверка на обжалваното определение не се установи допуснато процесуално нарушение, което да е основание за отмяната му, поради което то следва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.