Определение № 60818 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2482/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 587/23.03.2021 г. по гр.д. № 425/2021 г., с което Варненски окръжен съд, отменяйки решение № 261387/25.11.2020 г. по гр.д. № 3969/2020 г. на Варненски районен съд, е отхвърлил иска да се признае за установено при условията по чл. 439 ГПК, че поради изтекла погасителна давност „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД не притежава право на принудително изпълнение срещу Д. С. С. за сумите 5 715.98 лв. – главница, ведно със законната лихва от 28.11.2014 г., 1 830.28 лв. – редовна лихва за периода 20.06.2011 г. до 16.06.2013 г., 2 495.99 лв. – наказателна лихва за периода 20.07.2011 г. – 27.11.2014 г. и 650.85 лв. - съдебно-деловодни разноски, произтичащи от договор за кредитна карта [номер] и анекс № [номер] г., за които е издадена заповед за незабавно (предварително) изпълнение № .../... г. по ч.гр.д. № 15128/2014 г. на Варненски районен съд. Решението се обжалва от Д. С. С. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните материалноправни въпроси: 1. Заявлението за заповед за незабавно (предварително) изпълнение прекъсва ли срока на погасителната давност на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД, ако заповедта е влязла в сила като последица от неподадено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК? и 2. Прилага ли се чл. 117, ал. 2 ЗЗД за вземане по заповед за изпълнение, когато заповедта е влязла в сила като последица от неподадено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК извежда с доводи, че въззивният съд е решил първия в противоречие с т. 14 от ТР № 2/ 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., а вторият – в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, евентуално – да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на чл. 116, б. „б“ и чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Претендира разноски. Ответникът по касация, „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира възнаграждение за представителството от юрисконсулт пред настоящата инстанция. Настоящият състав намира касационната жалба с допустим предмет – решението е въззивно, а макар делото да е търговско (за несъществуване на изпълняемо право с лихви и разноски по договор за кредитна карта), искът е от потребител и е с цена над 5 000 лв. Налице е надлежна процесуална легитимация – касатор е ищецът. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображения: Въззивният съд е съобразил, че заповедта за незабавно (предварително) изпълнение, издадена в полза на Банката, е влязла в сила на 20.02.2015 г. като невъзразена от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Това означава, че възражението за изтекла погасителна давност длъжникът (ищецът Д. С.) може да основе само на факти, настъпили след тази дата. Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражение. Затова заповедното производство може да бъде възобновено при наличието на предпоставките по чл. 423 ГПК, а иск за оспорване на вземането на основания факти, настъпили до изтичане на срока за подаване на възражение, може да бъде предявен само при наличието на предпоставките по чл. 423 ГПК, а иск за оспорване на вземането на основания факти, настъпили до изтичането на срока за подаване на възражение може да бъде предявен само при наличието на предпоставките по чл. 424 ГПК. Съгласно чл. 439 ГПК, няма пречка да бъде предявен и разгледан иск за оспорване на вземането, но само на основание факти, настъпили след изтичането на срока за подаване на възражение. Същото е прието и в определение № 214/15.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1528/2018 г. на ВКС, IV-то ГО, постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК след допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Въззивният съд е приел също, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага и за вземането по влязлата в сила заповед за изпълнение, а новата погасителна давност е всякога пет години. Срокът е започнал да тече на 20.02.2015 г. с влизане в сила на невъзразената в срок заповед за изпълнение и е прекъснат на 07.02.2020 г. на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Тогава по новото изпълнително дело (второто между страните, образувано след като първото е прекратено на 16.01.2017 г. по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК) съдебният изпълнител е изпратил съобщение за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника (на ищеца Д. С.). В изпълнителния процес давността се прекъсва многократно по чл. 116, б. „в“ ЗЗД – с предприемане на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ (така т. 14 от ТР № 2/ 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС). Наложеният запор е част от изпълнителния способ – принудително събиране на вземанията на длъжника. От 07.02.2020 г. до 07.04.2020 г., когато искът по чл. 439 ГПК е бил предявен, давността не е изтекла, а в полза на Банката съществува (не е погасено) правото на принудително изпълнение за лихвоносното вземане с разноски, произтичащо от договора за кредитна карта. При тези мотиви, с които въззивният съд е отхвърлил отрицателния установителен иск, по първия от повдигнатите въпроси са изключени общото, но и допълнителните условия по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Въззивният съд не е приемал, нито изключвал възможността заявлението за заповед за незабавно (предварително) изпълнение да осъществи основанието за прекъсване на погасителната давност по чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Заключението, че искът по чл. 439 ГПК може да се основе на факти, осъществени след 20.02.2015 г., е базирал на стабилитета на влязлата в сила заповед за изпълнение. Приел е, че отрицателният установителен иск е допустимо и е основан само на фактите, настъпили след изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. Точно така се приема и в цитираното определение на Върховния касационен съд, а обжалваното му съответства. От логиката на същото определение на Върховния касационен съд произтича и следващият извод на въззивния съд – за прилагане на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, но и когато е установено със заповед за изпълнение, влязла в сила като невъзразена от длъжника. Казуалното тълкуване има историческо обяснение. Действащият ГПК придаде сходни (подобни) правни последици на влязлото в сила съдебно решение и на влязлата в сила заповед за изпълнение, ако влизането й в сила да е поради неподадено в срок или оттеглено възражение от длъжника. Сходството в стабилитета на изпълнителните основания, с които кредиторът се е снабдил, е фундамента, въз основа на който и настоящият състав споделя приетото с определение № 214/15.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1528/2018 г. на ВКС, IV-то ГО. Следователно и по втория въпрос е изключена общата, но и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът дължи възнаграждение за представителството на ответника по касация от юрисконсулт. Тъй като настоящото производство не разкри фактическа и правна сложност, а законът допуска възнаграждението да бъде определено под мининума по чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, касационният състав го определя в размера от 50.00 лв. При тези мотиви, съдът