Определение № 104 от 05.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 272/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.2 вр. с ал.1 т.2 вр. с чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от процесуалния представител на К. Б. Д. – адв. С. Ц. С., против определение № 11 893/14.09.2020 г. по гр.д.№ 5083/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на същата страна, за допълване, по реда на чл.248 ГПК, на въззивното решение по същото дело, като бъдат присъдени на пълномощника й разноски, за осъществена от същия защита срещу насрещната жалба на противната страна, съответно оставена без уважение. Според жалбоподателя са неправилни съображенията на въззивния съд, че поради неуважаване въззивните жалби на всяка от насрещните страни, възмездяване на разноски помежду им не се дължи. Такъв резултат жалбоподателят намира за обоснован само в случай на еднакъв / равностоен / обжалваем интерес, какъвто не е настоящия случай. Макар и отхвърляйки всяка от въззивните жалби, въззивното решение се явява постановено в полза на всяка от страните за онази част от спорното право, която е предмет на неуважената жалба на противната страна и следователно пропорционално на тази част следва да бъдат присъдени и разноски за въззивна инстанция. Същите страната претендира да бъдат определени по реда на чл.38 ал.2 вр. с чл. 36 ал.2 ЗАдв. вр. с Наредба № 1 / 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: По реда на чл.248 ГПК е претендирано допълване на въззивно решение с присъждане на разноски в полза на К. Д. – адвокатско възнаграждение, дължимо на процесуалния представител на страната, осъществявал представителство при условията на чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв.. Въззивното производство е било образувано по въззивна жалба на К. Д.,с обжалваем интерес 35 000 лева и насрещна въззивна жалба на ответника – ЗК „ Лев Инс „АД, с обжалваем интерес – 7 500 лева. Всяка от жалбите е оставена без уважение, като въззивният съд е отказал допълване на решението си, по реда на чл.248 ГПК, с възмездяване разноски на К. Д., с оглед резултата от насрещната въззивна жалба на противната страна, именно на това основание - неуважаване на собствената му жалба. Частната жалба е основателна, по следните съображения: Предмет на всяка от жалбите е различна част от претенцията – предмет на спора, поради което и за приключилата успешно във въззивна инстанция част от претенцията на ищеца, независимо че по отношение същата той се явява в процесуалното качество на ответна страна по въззивна жалба на противната и успешното приключване се основава на оставянето й без уважение, същият има право на възмездяване на разноски. Няма основание да се изключи приложението на чл.78 ГПК при обективно осъществявана защита в съответната инстанция, независимо от процесуалното качество на страната, претендираща разноските. Подлежат на възмездяване, обаче, само доказаните разноски, а в коментираната хипотеза подлежащите на възмездяване разноски ще са доказани по размер ако възнаграждението е договорено разделно – за процесуално представителство по собствената жалба и съответно за защита срещу жалбата на противната страна или - както е в настоящия случай - когато дължимото по размер адвокатско възнаграждение е определимо / предвид сигурен, като минимално винаги дължим, размер / по обективен критерий - Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради осъществявано процесуално представителство по чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв. и на основание чл. 38 ал.2 вр. с чл.36 ал.2 от същия закон. Според настоящият състав не би могло да се приложи възмездяване по начина на определяне дължимото, приет с определение № 54/28.01.2020 г. по ч.т.д.№ 2422/2019 г. на ІІ т.о. на ВКС, цитирано от жалбоподателя - въз основа на пропорционалното съотношение между обжалваемия интерес на молителя, спрямо обжалваемия интерес на противната страна, съотнесено към договорения общ размер на възнаграждението за въззивна инстанция. Последното не би могло да бъде правило, като обективно осъществимо само и единствено при парично оценими претенции, а и тъй като изхожда от презумиране волята на договарящите - независимо от фактическата и правна сложност на защитата по собствената и срещу жалбата на противната страна, трудът на процесуалния представител да бъде възмезден при спазване на това именно съотношение. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение